На интервю за работа съм. След кратко формално въведение започват въпросите:
– Имате ли деца? – въпрос номер три, след този за образованието и преди въпроса за личната ми мотивация да кандидатствам за позицията.

Хем съм възмутена, хем не мога да кажа, че е напълно неочаквано. Преди няколко години, в един друг офис, чух с ушите си: „Дотук с наемането на жени, те излизат по майчинство, вече взимаме само мъже!“, от устата на мениджър жена, майка на малко момиченце.

Признавам си с ръка на сърцето – не съм си представяла, че ще водя подобна битка. Все още нямам дете, но възрастта, в която съм, ме праща в списъка с подозрителните по този параграф.


Съвсем основателно – мечтая да бъда майка.  Въпросът е защо трябва да се притеснявам от този факт, когато кандидатствам за работа…


Дали годините професионален опит ще се изпарят от ума ми в момента, в който забременея?  Вярно, че на последния преглед при гинеколог, при опит да установи дали проблемът, с който отидох за преглед, не е симптом на много ранна бременност, лекарката ме попита: „А не ви ли е едно такова, глупаво, да кажем, сутрин?“. Та може и от бременността да се оглупява, ама опитът си е опит и оглупяла мога да работя!

Излизам от интервюто усещам, че потрепервам, времето е пролетно и променливо, ту се стопля, ту рязко застудява. Не съм сигурна, обаче, че треперя само от студ.  Докато вървя по тротоара към спирката, се замислям какво ли ще бъде, когато дойдат децата?  Чудя се също дали някой е питал Мария Кюри смята ли да ражда, за да ѝ признае правото да работи като учен. Трябва ли да се чувствам виновна, ако искам да работя, да се развивам, и в същото време – да бъда майка?  Не спирам да си задавам въпроса, който е извикал Мечо Пух, изправен пред дилемата „мед или мармалад: А не може ли и двете?


Уж живеем в 21-ви век, уж всичко трябва да е много по-либерално, напредничаво и дори не би трябвало да става дума жените да се приковават към роли и клишета, а пък все още се възприема за нормално да те изправят пред избора: работа и професионално развитие или отглеждане на деца.


Напълно наясно съм и с факта, че на 2000 километра оттук има жени, които не могат дори да си представят да излязат сами от дома си, камо ли да работят и да се развиват, но нима това трябва да ни е критерий?

Истината е, че нямам готови отговори знам единствено, че ако един ден имам дъщеря, не бих искала да попада в подобна ситуация. Не бих искала някой да определя какво тя може или не може да бъде, иска ми се сама да направи този избор.

Коментари