Ива Здравкова

от Ива Здравкова

Болни са. И двете.

Това, разбира се, не е изненада за нас с баща им, а баба им реагира с обичайното: „Не знам какво правите с тия деца, та вечно са болни!!“
Отговарям сериозно, че снощи съм ги оставила да спят вързани със синджир на терасата, с по една купичка вода пред всяка и малко са настинали от чистия минус 11 градусов въздух.
Затварям телефона с ясната мисъл, че помощ няма да има.

Ден първи:

След двучасово участие във викторината „Кой е последен?“ при личния лекар, достигаме заветната врата. Естествено – два различни антибиотика, в различно време, комбинирани с инхалации на три часа, капки за нос, таблетки за смучене, сироп за кашлица, пробиотици, чай, супичка…Нещо, което и сама вече мога да изпиша.
Денят е дълъг 24 часа, от които 22 са заети с лечение. Нищо работа. Важното е децата да се оправят, а единствен плюс на болничните е това, че прекарваме повечко време заедно. Все пак. Почти.

В аптеката за пореден път питам дали нямат някакви отстъпки за редовни клиенти или поне някакъв договор за покупка на доставни цени да подпишем. Аптекарката ме поглежда с недоумение, прибира брутния вътрешен продукт на малката африканска държава, който ѝ подавам през гишето и сумти. Никакво чувство за хумор нямат тия хора от фармацията значи!

От високата температура децата проспиват целия ден. Събуждам ги спорадично, за да им налея необходимата доза лекарство, чай, вода. В паузите установявам, че прозорците ми помнят миналогодишните пролетни дъждове и в пристъп на лудост решавам, че по-подходящ ден от днешния за почистване едва ли ще имам. Не е чак толкова студено, само минус 13. С прибежки и припълзявания по первазите лека-полека домът ни проглежда. Успявам да видя през измитите прозорци, че Мая от шестия етаж на съседния блок също си е вкъщи – сигурно и нейните са болни. Но пък какви са ѝ мръсни прозорците!

Децата кашлят цяла нощ и будуват. А аз съм с мускулна треска и душата ми спи.


Ден втори:

Спят докъм обяд. Нормално, защото са заспали по времето, в което обикновено стават. Дала съм отчет на двете баби дистанционно колко им е температурата, какво са яли, какво са пили, спали ли са и какво възнамерявам да им сготвя днес. Не звучаха твърде доволни от сбитата информация (бабите де), но в крайна сметка телефонните разговори са скъпи и не мога да прекарвам повече от 45 минути на телефона!

→ Вижте също: БАБА Е ВЕЛИК ЧОВЕК!

Подготвям пилешката супа, панацея за всички боледувания, когато двете госпожици изпълзяват от леглата и постановяват, че една картофена крем супа и една супа с топчета са в пъти по-вкусни, а също толкова лечебни. Така или иначе пилето ври. Все пак слагам още две тенджери на печката. Сигурна съм, че половината ресторанти в столицата не предлагат по три супи в обедното си меню. Мога с чиста съвест да сменя попрището и да отворя ресторант. Мога да покрия изискванията за брой манджи на глава на населението. Пък и поне някой ще ги яде тия супи.
Двете болни се връщат в леглата с обяснението, че не са гладни, без дори да си докоснат лъжиците.

Цяла нощ кашлят и будуват.

Ден трети:

Стават към 10 часа и помъкват пакетче с пуканки към микровълновата. Огладнели са. Успявам с еленски скок да стопирам попълзновенията им към нездравословната храна и бутам в ръцете им чаши с чай. Разбира се – един мента (с мед и лимон) и един лайка (само със захар). От киселите им физиономии разбирам, че съм объркала – сложила съм мед не в чашата, в която трябва. Както и да е – хубавото е, че са по-добре и им връчвам учебниците. В този същия момент почват да кашлят, обявяват, че им е лошо и се връщат в леглата. Десет минути по-късно чувам силни призиви за бой с възглавници.

На по-късен етап от деня, за да остана будна, измивам банята и се убеждавам сама, че с толкова пара е почти като на спа. Без жуленето на плочките обаче.

Давам отчет на бабите. Приемам с усмивка забележката, че утре вече биха могли да хапнат пуканки. Затварям телефона с обяснението, че пуканките вече са направени и отивам да ги занеса на децата. Пътьом изхвърлям холестеролното неотворено пакетче в кошчето.

Ден трети:

По плочките в коридора шляпат боси крака. Нещо припуква подозрително в микровълновата, явно още някъде е имало забравено пакетче пуканки. Ставам като пружинка с още неотворени очи, осъзнавайки, че съм закъсняла с час единия антибиотик и с почти два – другия. Няма значение, ще наваксаме във времето, ама сън не се наваксва.
За закуска си поръчват шоколадова торта. Посочвам с нервен пръст къде са хладилникът, печката и тавите. Все пак са на 12 и 8, ако една торта не могат сами да си направят, значи на нищо не съм ги научила досега. Умърлушено започват да вадят каквото е необходимо, четейки рецептата.
Включвам се при топенето на шоколада, щото нали, вчера я мих тая печка, днес няма пак!

→ Вижте също: А ЦЯЛ ДЕН САМО НА ФИЛИИ?

Неусетно ме увлича техният ентусиазъм и чак ми се дояжда сладко и на мен. Тортата става за обяд, двете деца са грейнало-доволни, а къщата вече не е най-чистата и подредената къща, но пък мирише прекрасно и има шоколад навсякъде.

Вечерта давам пореден рапорт пред бабите. Кратко и ясно: „Добре са! “, с последни сили натискам червения бутон. Думи не са ми останали.

Ден четвърти:

Денят започва с караница и това е сигнал, че вече могат да тръгнат на училище. Но е петък и решавам, че още един ден вкъщи няма да попречи на академичните им постижения. Денят преминава в напомняне, и още напомняне, и подбутване, че имат да пишат домашни.

Ден пети:

Уморена съм. С температура съм. Започвам да кашлям.

Поне хладилникът е пълен със супи.


⇒ Вижте още статии от ИВА ЗДРАВКОВА

⇒ Вижте още от категория ЕЖЕДНЕВНИ ИСТОРИИ

Коментари