Лора Ангелова

от Лора Ангелова

Месецът е септември. Септември още е лято. Септември вече е есен. Но ми предстои да разбера и още нещо. Септември е месец на промяна.

При плащането на месечния ни наем разбирам, чe наемодателите ни продават жилището, в което живеем.

В първия момент ме залива вълна напрежение, която отминава. Представям си винаги нещата положително – обичам промените и динамиката. Приличам на майка ми, която не търпеше къщата да изглежда еднакво в два поредни месеца. Детската стая беше дневна/фитнес/библиотека през юни, за да стане детска отново септември. Няма да забравя образа ѝ – заклещена между касата на вратата и едно старо немско пиано, което освен, че тежеше колкото син кит, редовно сменяше мястото си в дома ни.

С родители на ремонтВижте още С РОДИТЕЛИ НА РЕМОНТ=>

 

Култова е и случката, когато едно лято мъжът ми приютява моите родители за няколко седмици през лятото, докато те за пореден път “освежават” жилището си. Ние с децата сме на морето, а мъжът ми пътува всеки уикенд при нас. Една неделя в полунощ се прибира след 5-часово каране до София и влизайки в коридора се препъва в един скрин. За миг решава, че  е сбъркал апартамента, но майка ми подава сънената си глава и казва: “Оооо, ужасно съжалявам…ние малко поразместихме мебелите.” “Но… – репликира мъжът ми – това е скринът с бельото? Нима всяка сутрин трябва да идвам да си взимам гащите от коридора?”, “Неее – успокоява го майка ми – ние ги подредихме на друго място. Много по-удобно е.”


Откърмена с идеите на динамиката решавам, че ей сега ще  натоваря два-три кашона и ще наместя мебелите в новия ни дом. Но…забравям, че имаме един “товар”, който се оказва непосилен за представите на софийския наемодател – трите ни деца и кучето.


Започвам проучване на пазара, небрежно прелиствам страниците с оферти и с лекотата, която може да притежава само и единствено тотално неориентиран софийски наемател решавам, че ще намеря лесно дом за нашите деца.

Докато прелиствам прекрасни оферти на уникални локации с чудесни експозиции в стил италианско интериорно списание с редактор швед, започвам да усещам, че има някакъв сериозен бъг. Но това е само едно усещане…гъделичкане дори. Няма да  му обръщам внимание.

Да вземем ли куче? - ParentlandВижте също ДА ВЗЕМЕМ ЛИ КУЧЕ?=>

 

Следващите дни нещата бавно и на талази придобиват чудовищни размери. Разбирам няколко истини и нито една не е моята.

  • 90% от предлаганите оферти са пълна измама.
  • списанието, от което са свалени снимките дори не е италианско. Полско е.
  • Снимките са на хотелски стаи, не на реални апартаменти.

По-страшното е , че никой не отговаря на обажданията ми. Започам да мисля, че живея в призрачен град, в който всички брокери са избити…в един ден…и не си вдигат телефоните.


Избирам да играя ва банк. Не казвам за кучето и децата. Решавам, че наемодателят ще ни види и приеме, дори да сме собственици на муслон.


Хазяйката се оказва възрастна дама, собственик на така необходимите ни 155 кв.м. на ул. „Чехов“. “Три деца? Три? Ама аз не бях подготвена за децата!”. Решавам да не ѝ казвам за кучето, убедена съм, че ще получи инфаркт. Виждам с периферното си зрение, че ме оглежда преценяващо … дали не съм от някоя малцинствена група.

В главата ми отеква разказът на майка ми, която е родом от Търговище. Когато отива да съобщи на дядо ми, че чака трето момиче, т.е. мен, той ѝ казва: “Но у нас само циганите и турците имат по три деца!”. Всичко това виждам в погледа на бабата от улица Чехов.


“Ако детето ви е един малък Пикасо – казва тя – какво ще правя после аз?”. Премълчавам, че ако има невероятния късмет невръстният Пикасо да ѝ е наемател, от това може само да извлече ползи.


”Тази жена е енергиен вампир!” – казва мъжът ми на тръгване. “Не – отговарям – тя е истински вампир.”

След неуспеха с майката на Дракула още на другата сутрин се оказваме на съседна улица в същия квартал. Обещали са ни оглед на апартамент на трети етаж, в който кухнята “ще се монтира до пет дни”. Докато вървим натам разбирам, че всъщност ще стане до десетина дни.

Но това е нищо в сравнение с това, което ме очаква в жилището. Оказваме се на първи етаж в апартамент, който е на шпакловка и замазка, без врати и … без конкретна идея кога ще стане кухнята. Етажът е толкова нисък, че си представям как ще подавам на децата закуска, сок, обяд…през прозореца. Представям си и как лежа гола в спалнята…през лятото…на отворен прозорец. Бързо спирам да си го представям. Тръгваме си.

Кристално ясно, като от водите на Бъбрека, в главата ми извира една мисъл: изправени сме пред огромен проблем.

Огромен.

Никой не иска деца в жилището си.

Никой не иска ТРИ деца в жилището си.

Разбирам и още една истина. Кучето ми няма шанс за живот в апартамент под наем.

Това автоматично означава едно – тотално, абсолютно и напълно сме прецакани. Дните ни са преброени. Взимаме важно решение – купуваме!

Продължението=>


Вижте още от ЛОРА АНГЕЛОВА=>

Вижте още по тема МНОГОДЕТНИ=>

Вижте още по тема ЕЖЕДНЕВНИ ИСТОРИИ=>

Коментари