Когато бях на 10, почина вуйчо ми, млад. Обичах го безкрайно: с големи сини очи, мъжествена брадичка и трапчинки. Тогава родителите ми не ме излъгаха, казаха ми истината и аз я приех. Беше тежко.

Само че баба ми скърбеше толкова силно и дълбоко за сина си, че в опитите си да ме успокои, каза: „Не плачи, той ще се върне!”

И от този момент започнах да очаквам неговото завръщане в страх. Детското ми съзнание фантазираше, че ще се материализира, но като вече мъртъв.  По всяко време и на невероятни места. Фантазирах, че ето – хоп, и ще дойде, докато съм сама вкъщи. Този ирационален страх превземаше пространството за всичките ми детски страхове. Вечер по стълбите, денем в неговата стая в къщата на село, докато се прибирах от училище, в тъмното на апартамента…


На 35 още настръхвам, когато мина покрай вратата на неговата стая в къщата на село или слизам до мазето. Приех като крайна смъртта на всички роднини, които си отидоха след него, но не и неговата.


Затова реших, че относно смъртта няма да лъжа децата си. Трябва да знаят, че смъртта е крайна. Точка. Никой няма да се върне и да ги преследва в страховете им.

Когато голямата ми дъщеря, тогава на 4, започна да задава въпроси за смъртта и да изказва с думи страхa от това да загуби нас двамата с баща ѝ, бяхме откровени с нея. Заведох я на гроба на баба, казах ѝ, че се чувствам тъжна от загубата ѝ и особено от факта, че никога повече няма да я видя. Затова посещавам гроба ѝ, за да мога да потъгувам за нея. Тогава тя започна да задава какви ли не въпроси: „Колко надолу са погребани хората?”, „Тежим ли им като стъпваме отгоре?”, „Защо палим свещ и носим цветя?”. След кратка пауза заключи: „Значи като умрат и не ни трябват вече, ги изхвърляме тук!” Разпаднах се.  Толкова точно и на пръв поглед безсърдечно заключение.

Последваха въпроси за религиозния ритуал, който съпровожда погребението, и накрая: „Ако умре на попа жената, той пее или тъжи?” Отговорих ѝ: „Зависи”. Не бях допускала, че в главата ѝ могат да се развият такива вихри на любопитство. Ако не бях говорила откровено, какво ли трябваше да съчинявам в отговор?


Можех да ѝ кажа онова ужасно лицемерно и обиждащо изречение: „Много хубав въпрос задаваш, но ще ти отговоря, като пораснеш.” Трябва да се забрани този отговор. Унизителен е.


След 4 години повтаряме разговорите за смъртта с малката ни дъщеря. Хладнокръвието и реализмът надделяват. Няма страх и съмнение, че някой ще се върне. Не се страхува от зомбита. Знае, че е просто грим.

Коментари