Вероника Белчева

от Вероника Белчева

Това е история за трудната раздяла на една млада жена (аз), в света на фейсбук.

Така. През септември 2015, аз и тогавашното ми прясно гадже скъсахме и минах през една от най-ужасните раздели на света. Може да звучи наивно и егоцентрично, и си е точно така. Но бях наистина, наистина зле. Срещнахме се в интернет и ми хареса много. Напусках една работа, имах друга пред мен и време, в което да правя каквото ми се ще. Имах и билет за Аржентина и си чатех с този тип по интернет.

Хубавец, сериозен, със страхотно чувство за хумор, бях до ушите лапнала. Пасвахме си по маса показатели – и двамата обичаме да ходим по планини, да скитосваме по палатки, да четем. Вечерта, в която дойде да ме вземе за първата ни среща, беше в началото на август, виждам силуета му пред кварталното Фантастико и отзад залязващото слънце, аз самата съм подпийнала за кураж и отпрашваме да гледаме падащи звезди в Искърското дефиле.

→ Вижте също: В ДЕБРИТЕ НА ОНЛАЙН ЗАПОЗНАНСТВАТА

Тук пауза – не препоръчвам да ходите с непознати от интернет на първа среща и под влиянието на алкохол на места извън града с колите им. Но това показва колко ми е бил недоразвит мозъка.


Та първата ни среща беше гениална, както и втората, и всички останали. Но имах полет, планиран от месеци – за Аржентина. Сама, с раницата, бях си организирала trip of a lifetime. Заминах влюбена. И вместо да си кръстосвам Аржентината отворена за авантюри, аз я кръстосвах с постоянната мисъл дали ще хвана интернет, за да му пиша.


Бях обсебена от мисълта за новото гадже. Всичко ми се виждаше в него съвършено, дори това, че беше малко хейтър, че нямаше особено опит с пътешествия зад гърба си; това, че работеше за баща си от малък и някак си нямаше особено светско в него, тия неща не ги забелязвах. Но предстоеше да науча, че човек като иска да вярва в това, че някой е точният и единственият за него, ще намери причини да вярва.

Прибирам се месец по-късно и на летището гледам, че го няма. Рев в таксито, звъннах му, събудих го (11 вечерта), работа имал и уморен. Окей. Видяхме се на другия ден в едно кафене и още тогава усетих промяна. Знаете как след краха всички знаци са сочели към него, но докато историята още се случва, не можете да ги различите. Дни по-късно дойде на среща и ми каза: „Какво правим сега, страхотно си говорим, харесваш ми, ама не виждам бъдеще.“

Уооооу.

Удар след удар тия думи.

Влязох в едни епични речи, за да спася връзката. Вървяхме през Борисовата и беше ужасно мизерно. С какво сбърках? Голяма гъска. Все едно около тая връзка, или която и да е, се върти целият ни живот, и трябва да бъде спасена… и мога да я спася, като дръпна хвалебствена реч. Тцъ.


Седмици по-късно му писах да се видим, той каза не. Тогава почна тъмният период в моя интернет живот.


Почнах откачено да му гледам фейсбук профила, да го търся в Гугъл, да чета постовете му в разни форуми отпреди 5-6 години и блога на бивша негова приятелка. Всичко, за да имам някаква връзка с него. Редовно изпадах в транс до 1-2 ч. сутринта, в който проверях няма ли промени в профила му, кой му лайква снимките, какво правят приятелите му. Говорех на всички за него, почнах да ходя на места в планините, където си мислех, че и той е ходил. Разговори си водех в главата наум. Името му стана нарицателно за лошо настроение.

Междувременно животът не спря, правех и други неща, но някъде в бекграунда той ми беше мерило за всичко – какво би си помислил, ако разбереше, че съм станала мениджър в компания, където стартирам нови неща (той самият управляваше нещо във фирмата на баща си); че излизам с еди какви си яки планинари; дали би ме одобрил така, достатъчно ли е…

И тогава стана СЛУЧКАТА, от тия случки дето оформят характера на човек (което не те убива те прави по-силен, блабла).

С компания заминавахме за Грузия. И на летището – ОБОЖЕМОЙТОВАЕТОЙ – разпознах го по походката, по силното тяло, по буфа, дето все си го слага на ръката по един супер смотан начин. И – ОБОЖЕМОЙСЖЕНАЕ. Беше с гадже, и отиваха и те към Грузия с нашия полет, и за зла беда познаваше моята приятелка Цвети от компанията. И още по-зле, искаше да направи контакт с мен. Какъв контакт бе?! Това, че за него след раздялата сме минали на режим приятели, за мен не значи, че съм там – аз искам да сме на самолетен режим. Отидох в тоалетната на Терминал 1 и ревнах, после излязох и се крих зад Цвети. Какво ли не ми мина през главата за тоя полет, исках да го удуша, да удуша мене си, да му покажа колко много е изпуснал в мое лице и на супер гига яката ми компания, да не го виждам въобще, да се разрева и да потъна вдън земя… Най-вече си мислех, че в никакъв случай не трябва да пада самолета точно сега, защото ще е егати трагедията – да умра в самолет с бившия, по който точа още лиги, а той е с някаква нова на романтично пътешествие на майната си в МОЯТА дестинация, мадафака!

→ Вижте също: ЛЮБОВТА – ОТ БАРСЕЛОНА ДО БЕРН

Не паднахме (очевадно). На летището се опита да ми каже нещо, но аз сложих слънчевите очила, после все пак му махнах с ръка, неизбежно беше, а и – о, ужас, ще си помисли, че още имам чувства към него (което също беше очевадно). Някъде там ми хрумна, че и за него вероятно не е супер весела тая среща. И после имахме великолепна седмица в Кавказ с компанията. На връщане той беше в самолета пак, щото като ще е шит, нека е двоен. Прибрахме се и животът продължи.

През тая година, докато трупах опит като лидер, и учех, и четях, и ходех по планини, и играех импро театър, и го гугълвах, с една идея да го надмина, и ми беше мизерно в много вечери, щото баси, що ме заряза тоя човек, какво ми е…


Започнаха много неща в мене да се натрупват, започнаха да ме застигат по-интересни проекти, възможности за творене, обучения, които да водя, натрупах самочувствие, което не беше свързано с това дали съм или не съм във връзка с мъж.


Неговата смелост да се пуска по баири с колелета, при мен стана кураж да се изправям пред голяма публика и да поемам интелектуални предизвикателства, които ми се виждаха далеч извън комфортната ми зона.

Някъде чух, че е добре да пишеш за нещата, които са ти се случили, след като вече си ги преработил.

Това със самолета се случи преди 2 месеца. Оттогава не съм му влизала в профила. Нямам желание. От време навреме като минавам през неговия квартал потръпвам, сещам се, че съм имала нещо с човек, когото съм харесвала и е било страхотно. И че е приключило, внезапно за мен. И да, това са фактите, вече не съм в тая история.

Сега гугълвам материали за обучения, места за пътешествия и чат пат едно име. Моето🙂. Което пак си е форма на фетишизъм, но това е друга любовна история.


⇒Вижте още по тема ПРЕДИ ДЕЦАТА

⇒Вижте още от категория ОКОЛЕН СВЯТ

Коментари