Загубата на бебе или дете е болка, която не може да се опише – тъгата е породена от неизказани надежди извън реалността. С този разказ бих искала да дръпна завесата. Да можем да споделяме подобни проблеми с повече хора, а обществото ни някой ден да има адекватна реакция в подобни ситуации.

Моята история не е единствена, макар и с малко по-различен край. След една сравнително нормална двуплодна бременност (всички  изследвания и прегледи – в норма, бебетата се развиваха перфектно), в началото на 9-ти месец, в рутинен разговор с лекаря относно датата на раждането, разбрахме, че нашето момче е със спряла сърдечна дейност. Секцио по спешност. Мислех си, че нещо е объркано, че това не се случва на нас… Втори преглед, друг лекар потвърждава диагнозата. Раждане на момичето ни, раждане на момчето ни. И двамата прекрасни – идеални в моите очи. Причината – евентуално усукване на пъпната връв и при двата плода. Женският е по-издържлив, мъжкият по-малък.  Беше починал час или два преди секциото. Без никакви болки или сигнали при мен.


Дълго време си мислех, че това всъщност е един сън, че имам момче и момиче. Да, аз наистина ги имам – дълбоко в сърцето, в ума си и мечтите си.


Чувствата ми може би не са от значение за вас, но всичко, което преживяваш след такава загуба е нормално  – изтощение, липса на концентрация и енергия, огромен страх за другото дете. С времето тъгата идва на вълни. Има дни и часове, в които уж всичко е нормално, и други, в които цялата съм превзета от тъга. Каквито и чувства да изпитваме, трябва да ги приемем…

Въпросът „Защо аз?“ беше постоянно в ума ми. Какво направих, за да се случи на мен? Всъщност никога няма да получа отговор, който да ми носи спокойствие. Д-р Бояна Петкова беше публикувала статия от американски специалист по тъгата. Въпросът, който беше посъветвал да си задаваме, не е „ Защо аз?“, а „Какво сега?“ Невинаги имам сили за него, но чувствам, че това е нужно, за да можем да продължим.


Всички ми казваха, че имам поне едно живо бебе. Да, така е. Тя е моето упование и радост, дава ми сили да продължа. Но това не намалява болката по другото дете. 


Тъгата не е само от загубата на едно безценно създание, но и от това да не можеш си родител на две. Мисля и вярвам, че моето момче закриля сестра си, и че тя ще бъде негово продължение…освен наше. И да, явно всяка душа избира кога да дойде и да си тръгне от живота ни. Синът ми остава за мен някъде в необятното и често му говоря – нищо, че е невидим.

Не пожелавам никому такава съдба, но ако на ваши близки/приятели се случи, може би ще ви е трудно да реагирате. Това е една от темите табу в нашето общество. Случвало се е да се афектирам от изречени думи, друг път съм се успокоявала. В радостта е лесно да бъдеш до някого, в тъгата не е. Имало е моменти, в които съм усещала как познати (не близки) странят, все едно ще ги заразя с моето нещастие. Благодарение на всички други, които не се изплашиха от тъгата ми, се чувствам добре – има с кого да споделя и да поплача.

И ако все пак искате да кажете нещо, опитайте се да спестите следните коментари:

  • За добро е. – дори да е така, това не е нещо, което ние в онзи момент знаем със сигурност.
  • Сигурно бебето е имало някакъв проблем, затова не е оцеляло. – смъртта на две трети от починалите бебета в утробата е неясна.
  • Така е по-добре за всички ви.
  • Ще имате друго бебе.
  • Всичко се случва поради някаква причина.

И не на последно място – загубата на бебе е еднакво тежка, без значение дали се е случила в първите месеци от бременността или в последните.

Прегърнете човека и бъдете до него, дори само с мълчание.

За повече информация как да реагираме в подобни ситуация, какво може и се прави в България по темата: http://poppies-for-mary.org/

 

Коментари