Мирослава Илиева

от Мирослава Илиева

Да си дете на разведени родители е като да имаш родители, ама без семейство. Или пък точно обратното.

Всъщност това е от многото въпроси, чийто отговор варира. Зависи от причините за развода, от това къде са родителите, при кого живее детето, кой го отглежда, какви са взаимоотношенията с двете семейства, от които идват майката и бащата, дали е само едно дете.

Темата все още е табу. Поне така го усещам през последните 20 години.

Докато едната ми баба всеки път ме оплаква, че съм без баща и нормално детство, то в другите социални кръгове почти не се говори за това. Когато бях малка, се носеше като мълва за някое друго дете или съученик, приятел на приятел, че „и техните са разведени“. И като ми кажеха нещо такова, започвах да намествам пъзела и да си давам лични обяснения за поведението за въпросния човек.

Убедих се, че съм имала късмет със смела майка, решила се на развод, когато ровех в онази черна чанта в гардероба с документи всякакви от последните 20+ години. Незнайно как (защото там съм търсила нещо поне 50 пъти), открих един лист – малък и невзрачен, но показателен.


В онази черна чанта открих медицинското на мама. Онова медицинско, което вероятно е извадила след поредния побой върху нея, и за щастие последен такъв. Защото след това е дошъл разводът.


Открих документа и пъзелът ми се нареди. Няма смисъл да живееш с човек, който ти причинява физически и психически тормоз. Няма смисъл да обричаш и децата си на същия такъв, само защото възрастните не гледали с добро око на разводите. Особено ако, както в моя случай, живееш в малък град или село.

Струва ли си жертвата?

Тъй като и в двете семейства (от страна на майка ми и баща ми)  има „традиция“ с неразбирателство в семейството и развод, се наблюдава известна промяна в поведението и „жертвите“, които са склонни да направят родителите.

Баба ми понася цял живот всякакъв тип тормоз от страна на дядо (вече покойник), мислейки, че е по-добре децата ѝ да имат лош баща, отколкото да са без баща. Разбирам я донякъде, едва ли през 70-те е имало толкова разводи и е било възможно самотна майка да отгледа 2 деца в малко село. А и обществената стигма не е лека задача, с която да се справи човек. Така почти цял живот тя и децата ѝ понасят семеен терор, писмени доказателства и медицински не съм намирала, но разказите и наследеният модел за поведение ми казват достатъчно.

Баба е велик човек! - Parentland

→ Вижте също: БАБА Е ВЕЛИК ЧОВЕК!

 

 

Кой да отгледа детето?

В моя случай съдът ме поверява на майка ми. За щастие. Баба (майката на мама) помага през цялото време, като ме отглежда, докато мама работи и пътува. През повечето време майка ми е заета с това да изкарва пари, но успява и да ме възпитава, да ми дава възможност да бъда самостоятелна и да не съм разглезена.


Забелязала съм, че в случаи на разведени родители и двете страни правят опити да заместят уж липсата на родител с материални неща, което едва ли работи – не и ако искате детето ви да притежава някакви ценности.


А и един отдаден и обичащ родител, според мен, е напълно достатъчен в подобни случаи, за да бъде възпитано и задоволено детето.

Връзка с родителите.

От малка съм свикнала да ставам сама за училище, да си подреждам чантата, да чета книгите от задължителния списък (понякога не с голямо желание). Израснах доста срамежливо хлапе, дори съм имала моменти, в които ме беше срам да се кача при вуйчо и вуйна на втория етаж.

Докато бях малка, спазвайки условията на съда, можех да посещавам другите баба и дядо (вкл. баща си) по-рядко. Другият дядо ме взимаше с колата за уикенда. И единствената обич, която съм усетила от тази страна е именно от баба 2 и дядо 2 (все пак съм първо внуче) и от единия ми чичо. Баща ми никога не ми се обаждаше, а и до ден днешен не го прави, нито за рождения ми ден, нито за празниците, нито просто за да ме чуе или да пита как съм. Виждах го рядко, нямах особено желание, защото той за мен бе просто познат, чиито гени нося. Не усещам някаква връзка, нито нужда от такава.

Има и такива родители - Parentland

 

→ Вижте също: ИМА И ТАКИВА РОДИТЕЛИ

 

От общуването с него помня как като малка (докато все още живеехме всички заедно- била съм на 2-3 годинки), ми дърпаше пръстчетата на краката и ме болеше адски много. Мразех, когато го прави. Другият ми спомен е как една вечер, когато седяхме в хола, аз, сгушена при мама на дивана, а баща ми гледащ телевизия. Шептях нещо вероятно много вълнуващо на мама, когато той ми се скара, че му преча да гледа телевизия. Явно съм продължила с разказа на ухо, защото малко по-късно баща ми стана и ми удари плесница. Тогава заплаках.

Грижите му се простираха до там да ми даде нещо, което можеше да вземе от магазина, в който по едно време работеше, или от другия, който по-късно имаше. Нещата като цяло бяха дрехи и храна, първите можеше и да ми ставаха, но вторите най-често бяха с изминал срок на годност. Това е запазената му марка, защото носеше храна с подобно качество на баба и дядо с уверението, че още става за ядене.

Детето като вещ.

Докато бях малка се случваха и интересни събития, пряко засягащи мен. Бях най-често между чука и наковалнята, защото двете семейства сякаш се надпреварваха. Едните бяха по-заможни и се опитваха да ме впечатляват с лакомства, колело и всякакви подобни неща, които очевидно майка ми трудно можеше да ми осигури.


Съревноваваха се пари срещу думи.


Майка ми често не ме пускаше да виждам другите баба и дядо – винаги се връщах плачеща и разстроена, защото гостуването ми при тях е свършило. Всъщност аз си ревях винаги, когато се отделях от някого. В петък – преди да ида при баба и дядо – плачех за мама, а в неделя, като се връщах, за баба и дядо. Това винаги ядосваше майка ми, но заплахата за забрана да ги виждам, ако продължавам да плача, както човек би се досетил, водеше до още сълзи и сополи.

През същите тези години, докато още бях малка, нямах мнение и въобще не разбирах какво се случва, и двете страни се опитваха сякаш да ме настройват срещу другата. Особено проблематично беше какво чувах и после говорех на баба и дядо 2, по време на бракоразводното дело, защото всяко едно твърдение, което би намалило шанса съда да ме повери на баща ми, беше заплаха за моето бъдеще. Често ми казваха какво да говоря и какво не пред другите. Сякаш бях вещ, която се опитват да продадат на пазара, едните обещавайки ми играчки и материални неща, а другите просто отстоявайки правото си, дадено от съда.

Захарното петле - Parentland

 

→ Вижте също: ЗАХАРНОТО ПЕТЛЕ

 

В крайна сметка, единствено майка ми можеше да се грижи за мен и предпочетох да остана при нея. Едва ли съм имала и друг шанс, но кой знае…

Порастването.

Като по-малка си мислех, че когато са разведени родителите ти имаш 2 семейства – дават ти повече и не ти липсва нищо. Сигурно е възможно, но само ако и двете страни те обичат и подкрепят. Но всъщност тогава едва ли щяха да са разведени.

Баща ми, както вече казах, не се интересуваше от мен, така че опцията с това да съм двойно обичана и затрупана с играчки, липсваше. Но пък ми стига това, че бях обичана от мама. И най-вече – възпитана. Спасих се от това да стана разглезено и неразумно същество.

Моменти, в които да ми липсва баща, почти не е имало. Имала съм по-скоро странни ситуации,ато тази, в която много добра приятелка в гимназията разказваше за нейния „тати“. Никога не съм и помисляла да наричам моя биологичен родител от мъжки пол така. Тя разказваше как с нейния „тати” правили нещо или ходили някъде заедно, и точно това тази дума остана запечатана в паметта ми.


„Тати”, когото аз нямам. Дори не мога да си представя каква би трябвало да е връзката между баща и дъщеря.


Въпреки че имам доведен баща, който в продължение на над 10 години се грижеше за мен от все сърце: финансово, морално, че даже и ме глезеше, което нерядко беше повод за недоволство от страна на майка ми. Но него така и не го допуснах толкова близо емоционално, че да го наричам татко и да го чувствам така близък, макар той да ми е казвал десетки пъти, че ме приема като собствена дъщеря.

Обичаите.

Неприятната страна на това да си с разведени родители са всички обичаи, през които е възможно да се наложи да преминеш. Един такъв беше абитуриентският ми бал. Първо, че нямах желание и не виждах смисъл да събирам роднините и да правя банкет. Второто беше придружаването ми до бала. Това е единственият път, в който баща ми е имал мисъл в живота ми (освен при зачеването ми) – вози ме до училището, след това и до ресторанта, направихме си и снимка. А, да, за малко да забравя – без да го моля ми даде 50 лв. В училищния двор беше само майка ми, която тогава беше и адски щастлива, задето е успяла да се справи с мисията да ме издържа и отглежда, за да завърша втора по успех във випуска, с желание да продължа да уча.

Другите ритуали, които ще ми създадат голяма доза дискомфорт, и които най-вероятно ще пожелая да си спестя, са сватби и кръщенета.

Заслужава ли си? - Parentland

→ Вижте също: ЗАСЛУЖАВА ЛИ СИ ДА ИМАМЕ ДЕЦА

 

 

Натискът.

Днес вече съм почти на 25. Малко повече от 20 години с етикет „дете на разведени родители“. Нямам представа какво е да имаш обичащите те мама и татко, защото само мама е тази, която и до днес ме моли да ям, приема поръчките ми за вечеря и се тревожи, сякаш съм на 5, дали съм се облякла и къде съм. Но това явно е и защото от над 5 години не живеем заедно.

През годините взаимоотношенията ни бяха какви ли не. Тя ми беше и майка, и баща. Беше и първият ми работодател. По някое време, като премина пубертетът, в който мразех всички и исках да се изнеса, станахме приятелки. И до днес сме приятелки. Тя споделя повече, но това е, защото аз по принцип съм си темерут и не говоря много. По-скоро не се оплаквам толкова, колкото на нея би ѝ се искало.


Разменяме си дрехи, правим си неочаквани подаръци, говорим по един час по телефона през 2-3 дни. Задължително ѝ пиша дълги смс-и на празници, за да я разплача. И винаги успявам.


Тя все още се изненадва, че баща ми продължава да не се интересува от мен. С годините осъзнах, че товарът за нея е бил двоен. Преживяла е и е жертвала толкова много, била е най-смелия човек. Защото, ако днес аз трябваше да отглеждам сама дете, щях да се замисля.

Сега.

Днес всичко е толкова различно. Роднините, самата аз. Няма го онова съревнование, защото баба и дядо знаят, че ги обичам независимо къде живея. Вече съм на 3 часа път и от двете семейства и си липсваме всички.

Понякога чувам едната баба да казва, че тя ме изгледала (това е в пристъпите на главозамайваща обич към мен). А аз знам, че не е вярно, защото помня при кого съм живяла, разказите за бебешките ми години. Но не споря. Оставям ги да живеят със спомените и убежденията, с които се чувстват спокойни и щастливи. Въпреки разбитите семейства, съдби, болестите в резултат на прекомерния стрес…

Натискът днес  е различен.

Откакто имам сериозен приятел и баба 2 го харесва много за зет, доста осезаемо се опитва да ме „сдобри“ с баща ми. Настоява да му се обадя, да го поздравявам, да запозная приятеля ми с него. Няколко пъти имахме спорове по отношение на това, дали ми е баща или не, и как да се държа с него.

И е тежко, че тя е майка и баба, и иска първата и най-важна внучка да има поне малко нормални взаимоотношения със семейството, когато се появи още един важен човек в живота ѝ.

Но няма как човек, когото не чувствам като близък и който години наред не ме е търсил, забелязвал и зачитал за един ден да ми стане важен. Още повече, че той има ново семейство и цели 4 други деца. А и след опитите за разговори с него, изводът ми е, че не си пасваме по отношение на музика, книги и въобще интелект и вкусове. А с такива хора по принцип не желая да общувам. Още повече ако са причинили толкова много болки и травми на най-ценния ми човек – мама.


Разбирам гледната точка на всички. Но не разбирам единствения непознат за мен човек – баща ми.


Да създадеш дете и да не проявиш ни най-малко желание или интерес. Не ми липсва, но ме озадачава. Сякаш не е възпитан от баба и сякаш няма сърце. Сърцето, с което в момента отглежда и се грижи за другите си деца.

Доста съм мислила по отношение на възможните причини за развод. Дали е неразбиране или просто неподходящо време. Недостатъчно опит и себепознание, за да си готов за семейство и дете. Урока, който съм си записала след всичкото това мислене е:

Когато решиш да обречеш друг човек на себе си, помисли дали си достоен за него!  

Аз пораснах, успях дотук, но като мен, вярвам, не са много деца. Сигурно са безброй тези, които не са могли да преживеят липсата, които не са имали добри модели за поведение и които се чувстват ощетени или различни по много неприятен и неприемлив начин. Отритнати или нежелани.

Знам, че ще направя всичко възможно, ако някога имам дете, да има поне толкова добра майка, каквато имам и аз, и да има баща. Истински, а не просто на хартия. Добър баща и добър човек.

И ще държа медицинското далеч от мен.


⇒ Вижте още от МИРОСЛАВА ИЛИЕВА

⇒ Вижте още по тема БАЩИНСТВО

⇒ Вижте още по тема МОИТЕ РОДИТЕЛИ

Коментари