Възможно ли е да бъда достатъчно добра майка и какво всъщност означава това?

Искам да съм перфектна – най-добрата, обичаща, обгрижваща, винаги усмихната и весела, постоянно  готова да обърне внимание на децата си и да си поиграе с тях, блага, сърдечна, елегантна. Мога да изброявам до безкрай представите и изискванията към себе си. Каква обаче е реалността?


Умората надделява над всичко.


Често се събуждам сутрин и вече нямам сили за нищо, чудя се как ще понеса бремето на едва започналия ден? Понякога дори ми се плаче. На помощ идва сутрешното кафе, приготвено с любов от съпруга ми, но дори и то носи само моментно облекчение. Ненавиждам делничните утрини, когато в трескава бързина се опитвам да овладея ситуацията – да приготвя най-голямата дъщеря за училище, да ги изпратя с мъжа ми, после да подготвя втората дъщеря и сина ми за детската градина и себе си за работа, да поразтребя къщата, защото все пак срам пред бавачката на най-малката, и да стигнем навреме на определените места. Цялото това бързане и стрес се отразяват на мен и на децата. Вместо благина и усмивки има крясъци и гневни погледи.

В крайна сметка някак си успявам да стигна до университета, макар и често закъсняла за лекция. Обичам своята работа, обичам контакта със студентите, възможността да ги науча на моя роден език, чувствам се компетентна и на място, занятията винаги приповдигат настроението ми.


Жалко, че не се чувствам така компетентна и самоуверена и като майка.


Откъде идва тази липса на самочувствие? Тази вечна неудовлетвореност от себе си, както и чувството за вина, че не им давам всичко, от което имат нужда?

След кратък (прекалено кратък) отдих след работа започва голямото следобедно тичане, возене на допълнителни занятия, взимане от училище и детска градина, прибиране. А най-малката, като едно същинско пътническо куфарче винаги с мен. После домашни, задължения, вечеря, къпане и приспиване. Кога за последен път им четох приказка? Отново се обажда чувството за вина, че гледам да ги сложа по-бързичко да лягат, със сетни сили, за да мога най-накрая да си почина, и просто не мога (а често пъти дори и не искам) да изтръгна още малко енергия от себе си за четене. Това означава ли, че съм лоша майка? За колко още неща не намирам сили?

И така, един ден останала сама в колата, седях, погълната от поток отрицателни мисли, които напоследък бяха станали мой най-добър приятел.


Къде изчезна радостта от майчинството? Защо се съсредоточавам само върху това, че е тежко и че съм все уморена? Защо не забелязвам хубавите неща?


Това, че имам любящ и подкрепящ мъж до себе си и прекрасни деца – здрави, умни, красиви, енергични индивидуалности; че преди мечтаех точно за такова семейство – голямо, шумно, обичащо се, сплотено. Защо във вихъра на сивото ежедневие забравям, че то е дар? Защо все чакам животът ми да започне, очаквам, че след еди колко си време ще бъде по-добре, по-лесно? А животът си тече и връщане назад няма. Защо не мога за миг да спра и да помисля за малките неща от деня, които ме правят щастлива? Защо просто не приемам себе си, такава, каквато съм, с недостатъците и слабостите си, не идеална майка, но достатъчно добра майка?

И сякаш огромен товар падна от плещите ми – осъзнах, че моето изтощение е нормално, все пак имам четири малки деца. Които пък ме правят най-богатият човек на света.

И умората отстъпи място на благодарността.

Коментари