Детска стая в скандинавски стил – просторна, уютна, в приглушени цветове. Без излишни елементи, тежки мебели, неразбории, нещоправене. Издаваща подреден и семпъл живот, но същевременно обещаваща хоризонта и отвъд. Така си представях детската стая в нашия дом… Три деца по-късно и само три дни след грандиозния четиригодишен ремонт, нищо от скандинавския стил не ми остана.

Философията ми на родител е в контрапукт на съвременното консуматорско общество, което създава емоция на децата си чрез вещи – безсмислени и ненужни пластмаси, но шарени, издаващи звуци, мислещи и немислещи, заместващи присъствието на възрастен. И въпреки това детската стая от моите мечти лека-полека се превърна в място, в което в никакъв случай не желаех да прекарам и пет минути от живота си. Сигурна съм, че ще се разпознаете тук – така мажорно боли да настъпиш някой разсеяно запокитен в средата на стаята елемент от конструктор, досадно е да търсиш пижамата насред купчината от неколкократно преобличани през деня дрехи, и, о, какво е това – оръфана ябълка от преди дни! И тук заставаме на „Ф“ и освобождаваме въздух с горно „до“: „Аз казах ли 1000 пъти…“

СТОП!

Връщам ви години назад, когато любимото ни костенурче Франклин подреди своята стая, защото не откри играчката си сега и веднага, пък когато най-накрая се добра до нея през планини и океани от вещи, бе счупена. Книжката помагаше много като добър пример, когато голямото ми дете беше малко, а малките ми деца – още по-малки. Самата аз бях една търпелива и всеобичаща „мека мама“. Е, през 2016-та това спря да работи. #детскатастаяотмоитемечти бе по-скоро Бермудски триъгълник насред София, ала с обратен ефект – нищо не изчезваше безследно, напротив, сякаш се мултиплицираше нарочно в центъра на помещението и под леглата. О, библиотеката пък няма изобщо да я споменавам – към този рай отлитаха душите на стотиците рисунки след като бъдат добре намачкани.


Хубавото на цялата работа е, че детската стая има врата. И тя стои затворена. Аз лично там не влизам по собствена воля. Не мога да си я причиня, имам си други проблеми. Проблеми на възрастните хора.


Лошото на цялата работа е, че детската стая все пак трябва да изпълнява моята мечта. И дори при затворена врата, съществуването ѝ в този вид ми създава проблеми.

Решението не дойде изведнъж. Не помагаше когато хващах прахосмукачката и с равен тон нареждах как всичко, което е по земята или не е поставено на отреденото му според скандинавския ми стил място, ще бъде изпратено в посока кофата или погълнато от прахосмукачката. Но, защо? Кому е нужно да гледа трикратно увеличените от уплах детски очи заради някаква си стая от нечий мечти?! И да си го кажа правичката – бях най-разхвърляното хлапе на света. В настоящия ми живот не излизам, докато къщата ми не в реда, в който ми допада (далеч не перфектен), нищо че ще отсъствам с часове и свидетел на домашния хаос би била единствено дамата с хамелеона, пардон, с бинокъла от съседната кооперация.

Поредното неделно пробуждане преди шест бе една добра възможност за възкисело настроение поне до обяд. Фейсбук приятелки, съвършено непознати едни за други, пътешестваха из моята Тоскана сякаш нарочно, а за мен в този ден бе отредено чистене, готвене, работа, малко разходка, пак готвене, пак чистене, къпане на деца и #оправилисираницатазаутре. Мисълта за детската стая от моите мечти, изгубена нейде из реалната действителност на живота, извън списания за интериор, възнесе минорното настроение, заплашващо да се превърне в описаното възкисело, благодарение на щура хрумка.


Какво, ако опитам друг подход? Досетихте, игра е. Тя бе първата, последваха я много други, които модифицирам всеки път, за да не се губи темпото докато се изгради навика.


Отделно, съвсем като на шега, впрегнах в действие идеята, че всяко дете трябва да участва по някакъв начин в домакинството. Самите те го желаят, но до онзи момент сякаш липсваше осъзнатата отговорност. Помагаха, изпълняваха някакви задачи, но само докато им беше интересно, а интересното винаги свършваше някъде в началото, най-много към средата на действието.

И така, поставих фотоапарата върху скрина, а ние с децата се разположихме удобно на канапето. Помолих ги да си представят, че това е камера, която ни снима, а ние сме участници в телевизионно предаване. За микрофон ни послужи осемсантиметровото червено кабрио, което усетих със задните си части, кхъ-кхъ. Тема на нашата среща бе „Моят принос за опазването на природата и моята стая“. Досещате се, като водеща на предаването, целях мълниеносна манипулация до пълна победа.

Водещ, (В): Здравейте, деца, добре дошли в студиото! Днес ще си говорим за нашата природа, как хората трябва да се грижат за нея и как живеят в собствения си дом.

Три броя усмивки кацат върху десетгодишно момчешко лице с трапчинка в дясно – К1, шестгодишна малка майка с две плитки – К2, четиригодишна беля с чаровна бенка – К3.

                К1: Трябва да пазим природата чиста, защото тя е нашият дом. Когато замърсяваме природата, ние се храним с лоша храна и дишаме мръсен въздух.

                К2: Не бива да правим боклуци, да палим огън, да хвърляме боклук в морето, защото рибата я изяжда, а после ние ядем тази риба.

                К3: Не можем да си изхвърляме играчките. Никога!

Хау!

     В: Нашият дом като природата ли е?

Сякаш изрекох „ръцете горе“!

                К1: Да, той се намира в природата, значи е част от нея.

                К2: Нашата стая е в нашия дом. Нашия дом е сред природата. Природата е на нашата Земя. Земята е в Космоса.

               К3: Нашият Космос е на природата.

  В: Как трябва да опазваме нашия дом?

                К1: Да не разхвърляме стаята.

                К2: Когато ни писне да играем с нещо, да го приберем, преди да извадим друго.

                К3: Като не палим огън вкъщи!

Обожебе, това дете не е от мен!

И така, няма да ви отегчавам повече с въпросите около #детскатастаяотмоитемечти. Резултатът от играта, можете да бъдете сигурни, бе приповдигнато настроение и бързо действие в подреждането. Истината е, че в дните между сряда и събота държа вратата на детската затворена, но в неделя нашата викторина в мним ефир замества извисяването на гласните ми струни. И не всяка седмица говорим за подреждане. Разискваме различни теми, но манипулаторът у мен умело и активно повежда финала към правилната посока.

Опитайте, забавно е.

Коментари