Тишината в детската стая ме притеснява. Не много, но отвътре ме гложди някакво съмнение, че ситуацията не е обикновено цупене, а подготовка за грандиозно отмъщение по случай ембаргото.

Тихо е вече 15 минути, само някакви хартии шушкат отвътре, но успявам да се удържа да не надникна. В недалечното минало при такава 15-минутна тишина заварих добре омазан с нещо хол и едно ухилено двегодишно без памперс.

Сега са две, големи са и нямам притеснения за вида на стаята (не точно, ама хайде), но тая тишина е необичайна. При две бъбриви, даже досадно разговорливи на моменти девойки, това си е прецедент.

Започвам да се чудя какво не е наред. Таблет, телефон, лаптоп и телевизор – по местата си. Петдневното ембарго върху тях още е актуално и не смеят да го нарушават, да не взема да го удължа. Упражнението е извършвано няколко пъти и с различна продължителност, а резултатите са били повече от задоволителни.

Не вярвам на теорията, че децата ни живеят в крак с времето си и е необходимо/задължително/желателно/модерно да „търкат с пръстче“ по екрана на умната машинка в 90% от времето, през което са будни. Ясно е, че без това не може да мине, но ми е достатъчно да ги погледна как зяпат в таблета, за осъзная, че не са чули нито една дума от 25-минутния монолог по въпроса: „Какво правят половината ти чорапи извън гардероба и приятно ли ти е да стъпваш по изпраните блузи?“


Нямам идея как и защо, но технологиите, без които вече всички ние не можем, на тях им влияят най-много. Всъщност не, имам идея. Защото там, на екрана, всичко се случва лесно – мръднеш пръстче и подскачаш, пак мръднеш пръстче – и си прекопал градинката или нахранил домашния любимец. А пък само с половин мръдване се строи цяла сграда!


Ето затова са толкова обсебени – защото не полагат усилия, за да се случват разни неща. Справянето с подобни технологични зомбирания на дъщерите ми протича с много задачи. И запълване на времето вкъщи със „сложи-вдигни масичка“, „чиниите сами няма да се измият“ и „стаята ви прилича на пещера“. Отделно – забрана за определен период от време на технологични забавления.

За много от познатите ми, които имат деца, и за бабите на моите деца това, разбира се, е експлоатация на детски труд. Хубаво е, че имат мнение и го споделят. Толкова.

Тишината се нарушава от хлопване на врата. Троп! Силно и категорично. Идват двечките с ръчно изработени билети за театър, който сами си организират в детската стая, и показно: нарисуван, изрязан и забучен на клечка за зъби вълк.

Явно с баща им ще гледаме „Червената шапчица“ от първи ред, места 1 и 2. Слава Богу, без екран и дистанционно.

Коментари