Изабел Басмаджиян

от Изабел Басмаджиян

Първородното дете. Детето, което помъдрява, когато семейството се увеличава.

То наблюдава, възприема и прилага присвоените от родителите си маниери. То делегира самó на себе си способността да бъде голямото малко или пък малкия възрастен в дома. Иска да умее повече, готово е да поема нови отговорности, променя стойката и изражението си. Момчетата сякаш възмъжават, а у момичетата се събужда майчински инстинкт. Разбира се, това не е правило, сравненията между децата и нещата от живота са напълно излишни.


Голямото малко живее в моя дом. Всъщност, такова бях и самата аз преди години.


Днес това е първородният ми син. Но за него малко по-надолу.

Мен, например, никой не ме е питал дали искам малко братче, тъй като самата аз съм била съвсем бебе, тримесечно, когато той е бил заченат. Иначе личната ми позиция по въпроса би била поръчка на поне една сестричка. Двамата имахме епично и безгрижно, безкрайно дори, детство в щури игри, волни и неволни бели, но оформящите ни се характери и ценности в младежките ни години взеха своето и с брат ми поехме по различни пътища. И ако се опитам да потърся у себе си онова усещане за голяма кака, то няма да се наложи да ровя надълбоко.

→ Вижте също: КАК ОБИЧАМ ДЕЦАТА СИ? РАЗЛИЧНО.Как обичам децата си Различно

 

„Как се казваш, момиченце?“, попитала ме неизвестна жена.
„Ити Бамаджан, дан дон де, беби, о-о-о-о-о!“, съм отговаряла аз, едва едногодишна, което на човешки език са: двете ми имена, адреса ни и наличието на бебе братче, с което съм била много горда.

Тази гордост не е имала кой знае каква продължителност. Вероятно причината заради това е била уговорката между родителите ни, според която баща ми поема грижите и възпитанието за мен, а мама – за брат ми. Предполагам, че от изтощение покрай породени деца, временният амок може да прерастне в постоянна невменяемост и да взема душевни жертви.


Защото растях с усещането, че брат ми е обожаван и е слабост на всички. Една негова усмивка стопяваше строгостта на веждите, омекотяваше речта, моментна амнезия се вдишваше вместо кислород и прошката му бе в кърпа вързана. Моите усмивки не предизвикваха такива съкрушителни резултати у никого.


Спомням си как баща ми ме порицаваше с „Ти си по-голямата“ и с „Ти си момиченце“, сякаш това автоматично създаваше предпоставки да съм вечно отговорна, вечно обвиняема и вечно наказана по всички свършени бели, а брат ми – оневинен. „Невинна душичка“, както днес нарича Голямото малко нашият най-малък син, но и за него, казах ви, после.

Освен, че бях виновна по подразбиране, заради това, че са ме създали първа и дамгосана като момиче, помня отчетливо и как наказанията към брат ми бяха прилагани съвършено нескопосано. Меко казано. Пример, баща ми го наказва да не вечеря, лягаме си и… той открива в гардероба какво, кюфтета! От мама. Друг пример – отново баща ми му се кара, мама застава между двамата като истинска драма куин и с влажни очи изпява „Недей така с детето“ на арменски, уж да не ги разбера…

Не беше честно.

→ Вижте също: ИМА И ТАКИВА РОДИТЕЛИИма и такива родители - Parentland

 

Ако аз кажех лоша дума пред баба ми, тя ме водеше в кухнята да ближа черен пипер. Ако счупех нещо, тя вземаше игла и бодеше дланите ми. Ако съм сглупила да я ядосам, тя млъкваше за неопределено време и докато не целунех ръката й, не ми прощаваше. А аз я обожавах и се измъчвах от тези наказания. У нея виждах майката – та нали собствената ми беше във владенията на брат ми. Баба ми умееше да се държи еднакво строго към двама ни, което уважавах. Пак бях по-голямата и момичето, но баба ми не влагаше в тази теза еднотонна тежест. Макар да съм кръстена на нея и да притежавам много от нейната душевност, намаляващи вината обстоятелства не съществуваха.


Години по-късно, когато баба ми вече я нямаше, баща ми промени тактиката си. Не заемаше категорична позиция и лавираше между двама ни. Опитваше се да стопи дистанцията сред децата си, което май допълнително объркваше отношенията ни.


Брат ми все така си остана маминото хайванче, на което всичко е позволено, а аз вече не бях Голямото малко, винаги готово за ново наказание. Родих деца и започнах да осъзнавам някои неща, които родителите ми са или не са направили или казали. Но така и до ден-днешен не овкусявам ястията с черен пипер…

Разбира се, брат ми има съвършено други спомени, но това е моят си разказ.

Мисля си, че ревност към някой от родителите ми не съм изпитвала, защото присъствието на баба ми и баща ми беше силно, а и по детински вярвах, че някой ден ще докажа на цялата рода, че съм по-доброто дете и че са постъпвали грешно. Липсваше ми майката, сестрата, приятелката. Вероятно заради това мислено си съставих списък каква майка ще бъда и каква майка няма да бъда. Откакто се родиха децата ми, обаче, списъкът ми потъна в забрава.


Помня едно-едничко правило – да не бъда арбитър, да не сравнявам, да не поставям етикети, да не създавам конкуренция и ревност. 


Голямото малко, повтарям се, живее в моя дом.

Той стана батко, когато беше на четири годинки. Обожаваше сестричката си и правеше всичко, за да ми помага – разнасяше пелените, буташе количката, участваше в къпането, гушкаше се в мен, учеше се да пише и да чете, докато аз я кърмех. Не беше лишен от нищо, което имахме преди само двамата с него „заради бебето“, защото успявах да наглася нейния ритъм към неговото ежедневие. Никога не ми хрумна да го „командировам“ при баба му. Имах примера от моето семейство и знаех колко крехки са връзките между децата и родителите, трябваше да се погрижа от първия ден заедно да блика обич, взаимност, разбирателство, емпатия към нуждите на другия. За тези неща се работи с години и да, кръвта става вода. Беше трудният път за една майка, но и част от живота ни, който винаги ще остане скъпоценен в спомените ми.

→ Вижте също: МАЙКА НА ЧЕТИРИМайка на четири деца - Parentland

 

Тя беше само на годинка и половина, когато им подарихме бебе братче. Разбира се, и ние не питахме никого дали го искат, просто им го спуснахме като парашутист да се намества някак в групата. Бебето се ползваше с пълното обожание на брат си и сестра си и с безрезервно желание да го обгрижват. В първите месеци след неговата поява започнах да работя (в кухнята, до печката като истинска Пепеляшка), а спойката между тримата бе ненарушима.


Тази идилия би била достойна за някой захаросан холивудски блокбъстър, ако децата не растяха, а с тях не се променяше и статуквото.


Той е настойникът, учителят, аниматорът, любящият и всеотдаен батко. Той е пример за подражание, нарамил на детските си плещи отговорността да възпитава и превъзпитава по-ниските от метър спрямо земята. Интересното е, че колкото и да му повтаряме, че той е дете, също като брат си и сестра си, а не е родител, и няма нужда да участва така настоятелно в семейните отговорности и отглеждане на деца и рибки, сякаш срещаме стена от неразбиране и контраатака да ни докаже противното. Той увлича малките след себе си в стремежа всеки да подражава на всеки – Голямото малко на родителите, малките – на него. Ревност между тримата няма, конкуренция също. Сплотеността им е трогателна. Ще кажете, че всичко изглежда перфектно и сте изгубили време да прочетете това. И така ще достигнете до моето признание.

Сгреших. Много.

Погълната в ангажименти, недоспала, изнервена и хаотична, уморих идилията. Напълно несъзнателно, но и безотговорно. Забравих, че съм под наблюдение и че служа за пример не само по отношение на храненето и каляването, да речем. Забравих, че едно емоционално дете е в състояние да пренастройва антените си на други честоти и да предава посланието нататък. Забравих, че ако съм присвоила от моите родители техните маниери, то не е чудно, че това има своето продължение в новото поколение. Забравих да овладявам емоциите си, вместо да им давам поле за изява.

Забравих, че за Голямото малко може да е въпрос на лична отговорност, но и на справедлив гняв, когато ме чуе да казвам „Ти си най-голям!“

Предавам се. И ще му призная.

Ще му призная, че родителите всъщност са пораснали деца, които са имали свои пораснали деца за родители, а всяко поколение усвоява практиката от следващото. По-умните родителите интуитивно се учат от децата си, тъй като теориите са необятни, но да заключиш в тях 1 млрд човешки вселени е невъзможно.

Ще му призная, че моделът на моите родители се е оказал достатъчно травмиращо несполучлив, за да си позволя да сторя същото с моето семейство.

Ще му разкажа с какво нетърпение очакваше появата на сестричката и братчето си и как нито за миг не ни хрумна, че може да има по-лесен начин – като отделим него, Голямото малко, от тях.

И въпреки че наистина е най-голям и служи за пример, ще му призная колко ме боли, когато от мен излизат чужди думи.

Защото днес е неговия рожден ден и той ще получи този скромен подарък.


→ Вижте още от ИЗАБЕЛ БАСМАДЖИЯН

→ Вижте още по тема МОИТЕ РОДИТЕЛИ

→ Вижте още по тема МНОГОДЕТНИ СЕМЕЙСТВА

→ Вижте още по тема БРАТЯ И СЕСТРИ

Коментари