Винаги съм се радвала, че моето детство беше приказно и дълго – живот в малък град, в по-спокойни времена, без компютри и 100 канала сателитна телевизия, с много приятели и игри навън до тъмно.

Нашият блок го наричаха „полицейски“, защото живееха предимно семействата на полицаи, катаджии и пожарникари. Класика – само млади семейства, всяко с по 2 деца. 3 входа с по 18 апартамента – 88 деца, 11 от които дори бяхме в същия клас.

Едно от предимствата на това да израснеш с много приятели е, че имаш хора за всичко – за споделяне на тайни, за крадене на череши и божури, за писане на домашни и лексикони, за издаване на вестник, пълен с абсурдни заглавия („Коза се беси зад блока?“), за лов на попови лъжички, за първо влюбване, за размяна на повтарящи картинки от „Турбо“, за тайно отглеждане на улични котки и тяхното потомство.

След училище се събирахме на големи групи пред блока. Играехме на ура, ластик и федербал (докато се виждат очертанията, ластика или перцето), а като се мръкне – на криеница, на стражари и апаши, на числа. Когато пораснах разбрах, че броилката за скачане на ластик „е-ма-ес-а-са-ес-а-са-пи-пи-я“ е всъщност побългарено спелуване на думата M-I-S-S-I-S-S-I-P-P-I, а стъклените топчета имат поне още 10-20 имена из България.

Наоколо израстваше нова част на града и затова покрай нас все нещо се копаеше и прокарваше. Освен изоставен строеж на блок, виновник за поне една спукана глава и много съдрани ръкави и крачоли, имаше и дълги изкопи за полагане на водопровод и кабел, огромни бетонни тръби, наредени на няколко етажа, и много полуизоставени фургони – продънени бараки без врати или прозорци, но истински замъци за нас.


Когато си на 10, всяко изоставено място е „къщичка“, всеки не-много-кален парцал – перде, всяко листо, напълнено с кал – сарма.


Край блока имаше широка дупка, която при дъжд се превръщаше в разкошна огромна локва. В нея ловяхме попови лъжички, хвърляхме камъчета за „жабка“ или просто изпробвахме търпението на родителите си, като опитвахме да я прекосим, без да се намокрим целите.

Нашият блок е в най-ниската част на града и отвсякъде е заобиколен с баири. През зимата имахме най-големите и прекрасни пързалки в целия град – Големият баир и Малкият баир. Както личи по имената, Големият баир беше за любителите на шейни, ски и силни усещания, а Малкият беше за бебета и прибиране от училище. В края на Големия баир беше Камъкът – лобно място на не една и две дървени шейни и виновник за няколко спукани глави.

Пространството пред блока беше покрито с едри камъчета и се използваше за паркинг. Автопаркът беше, разбира се, предимно съставен от лади, москвичи, жигули, две шкоди и трабантчето на Миладинката. За някои паркинг, но за нас – чудесен лабиринт за игра на криеница и стражари и апаши. Еднообразието на марките често предизвикваше ситуации при играта на криеница, например:

– Пу за В. зад москвича!
– Зад кой москвич?
– Пу за В. зад москвича на Кольоооо!
–  Аааа, не е честно, излъга ме да се издам. Спу-ка-но гърнеееетооо!


С годините рововете и каналите бяха запълнени, покрай нашия блок изникна улица и няколко нови сгради, гаражи, магазини.


На Големия баир има стъпала и не става за пързалка. Паркингът пред блока се превърна в алеи с пейки и дървета, които вече дават плод. Сега следващото поколение играе там, на гости на баба и дядо. Децата са по-малко на брой и все още мънички, и затова някогашните викове „спукано гърне“ са заменени от: „Не яж буболечки!“, „По-бавно с колелото!“, „Дай го на бебето, то е по-малко.“, „Не ги събирай от земята, ела, ще ти дам“.

Това е за моите приятели от блока. Момичетата и момчетата, с които се катерехме по строежи, прескачахме локви, крадяхме череши, играехме на „Числа“, ловяхме попови лъжички. Благодаря ви, че все още ми е уютно с вас. Благодаря ви, че все още има какво да си кажем, въпреки че се виждаме 2 пъти в годината.

И добре че вече няма недовършени строежи и големи локви пред нашия блок, че ще се побъркам от притеснение за децата, ей!

Коментари