Изабел Басмаджиян

От Изабел Басмаджиян

„Помниш ли, когато бяхме на море само за три дни и аз се разболях на втория ден? С тате решихте да се прибираме, вместо да останем. Много ми беше тъжно…“

Малката ми дъщеря разглежда албума със снимки и се спира на страницата от онова лято. Нямаше да е толкова странно, ако в онази година не беше твърде малка, за да си спомня каквото и да било. Или поне така съм мислила до този момент.

През следващите минути разговаряме за чувствата ни и споделяме как би ни се искала да изглежда ваканцията. Току се посмеем на някоя детска щуротия, когато тя затваря албума, гушва се, примижва и запява. Пее толкова тихо, скрито почти. Усещам песента ѝ по неравномерното дишане, гъделичкането от залепените по шията ми устнички, ръцете, които се отпускат при кратка пауза и после отново ме задушават. Сякаш се старае да опази момента да не избяга и от двете ни.

„Разкажи ми пак нещо от твоето детство!“

Ах, ти, хитрушко, знаеш, че имам истории и че не отказвам да ги споделям. E, добре!


Приятелка като за целия святВижте също: ПРИЯТЕЛКА КАТО ЗА ЦЕЛИЯ СВЯТ=>

 


Веднъж, много отдавна, с най-добрата ми приятелка останахме сами у тях. Това си беше голяма рядкост, защото двамата ѝ големи братя близнаци постоянно се навъртаха около нас и ни пречеха да играем. А пък когато родителите им отсъстваха, винаги се появяваше някоя от бабите. Имаше си причина да не ни оставят за дълго сами, предполагам, защото ни бяха нарочили за беладжийки. Е, не без основание, пък и ние се стараехме да поддържаме добра форма и да не опровергаме възрастните.

Та в онзи ден разглеждахме нейната колекция от снимки на Майкъл Джексън (чакай да ти пусна любимата ни песен!). В този момент близнаците ни извикаха да играем на стражари и апаши. Както винаги, ние бяхме апашите и трябваше да се крием от тях. Внимателно прибрахме снимките в кутията със съкровища, уверихме се, че момчетата не гледат и хукнахме по стълбите надолу. Стараехме се да сме шумни, движехме се хаотично, за да ги заблудим дали се качваме или слизаме, което щеше да ги забави.

Решихме се да скрием на нашия таван в съседната сграда. Там всички деца се страхуваха да се качват и никой не би се сетил да ни търси. Знаех къде баща ми държи ключа и как да светна лампата в прихлупената ни стаичка. Както ти днес, така и аз обожавах, когато баща ми разказваше как е прекарвал времето си на тавана с приятели и после заедно с мама. Имаше куп вехтории, които той ревностно пазеше. И ето, сега бе моят момент да нахлуя в неговата територия, и то съвсем невинно – нали всичко беше игра!

Заключихме се двете на тавана и потънахме в оживелия прахоляк от старото палто на баба ми, шапката от сватбата на мама, машината за екслибриси на баща ми, фантастичните плакати за стена, които днес наричаме „ретро“. Не можехме да се спрем – облякохме всичко, което можеше да се нахлузи, кикотехме се над бащината ми любовна поезия, пренареждахме непознати вещи, помнещи свои преживявания.


История за нашия блок - Parentland.bgВижте също: ИСТОРИЯ ЗА НАШИЯ БЛОК=>

 


Така и не усетихме колко време мина, напълно забравихме за играта на стражари и апаши. Разбира се, огладняхме и това ни върна към реалността. Тихичко се измъкнахме от нашето скривалище, така че да върнем незабелязано ключа и да влезем обратно в стаята на моята приятелка, за да спечелим играта.

„И какво стана? Хванаха ви, нали? Родителите винаги усещат белята!“

Да, сладка моя, не само че ни хванаха, ами и сериозно ни се скараха и нейните, и моите родители. Не се вързаха на опита ни да се представим като Пипилоти, нещотърсачките. Не биваше да се качваме на тавана без разрешение, нито да ровим в прашасали лични вещи. А на следващия ден и двете бяхме с ужасен обрив. Сърбеше ни буквално навсякъде. И бяхме много, ама много наказани!

„Мама, така хубаво разказваш. Разкажи ми и за твое кученце Рики, искам да стана ветеринарен лекар.“

„Котешки лекар!“, провиква се от другата стая баща ѝ.

„И за папагали може!“, възмутена се гушва в мен, а окорените очички, сякаш подпрени с клечки, още не искат да заспят.


Без дом с три деца и кучеВижте също: БЕЗ ДОМ С ТРИ ДЕЦА И КУЧЕ=>

 


Време е за сън, какво ще кажеш за нова история от тавана? Веднъж, пак много отдавна, с моята братовчедка решихме да поставим рекорд по безсъние. Изглежда през деня сме били много послушни, защото ни разрешиха да спим заедно на тавана. Тогава на нея ѝ хрумна да се натъпчем добре за вечеря и да прекараме цялата нощ в сладкодумието, за което никога не ни стига денят. На сутринта тя беше много спяща, а аз – много гладна. На никого не му направи впечатление, защото и без да поставяме рекорди, едната си беше поспалива, а другата – цоцоланка.

О, не заспивай още, дете, нека ти разкажа за един път, когато…


Вижте още от ИЗАБЕЛ БАСМАДЖИЯН=>

Коментари