Спомням си точно момента, в който реших да науча децата си на български. Бях в края на първата си бременност, чаках еспресото си до кафемашината в офиса.

„Здравей! Казаха ми, че и ти си българка.”
Вдигнах озадачено поглед – беше Холандката, която познавах  само по физиономия. Холандката имаше съвсем холандско име и външност – висока, руса и лъчезарна. Мислено ѝ нахлупих от онези традиционни шапки  със завити краища – беше като от реклама на „Гауда”. Говореше български без акцент.
Как… Откъде…?! Умът ми зацикли в когнитивнен дисонанс – за първи път говорех на родния си език в офиса в Цюрих.
„Майка ми е от София. – учтиво обясни Холандката – Не, не съм живяла в България, но майка ми положи много усилия да науча езика.”


Улисана в подготовката за раждането, бях отложила езиковия въпрос за по-късно, но точно в този момент, с чаша кафе в ръка, гледайки усмихнатото лице на Холандката, в мен избухна заря от ентусиазъм.


Скоро след този разговор си дадох сметка, че съм заобиколена от хора, отраснали с два и повече родни езика. Никой от тях не си спомняше да ги е учил, така както никой не си спомня как се е учил да слиза по стълбите или да се храни с лъжица. Те плавно преминаваха от един език към друг, без да ги смесват, защото така са били научени като деца – един език с майката, друг – с таткото, трети – на улицата или в училище. Никой от тях не можеше да посочи предпочитан, те оценяваха цялото портфолио от знания, гъвкавостта, която им даваше, и най-вече бонуса да научават клюки, когато околните си мислят, че не ги разбират.

Принципът ми се стори достатъчно логичен и лесен за приложение. Ако говорех само на български с бебето, то в един момент също щеше да го научи. Приложението, обаче, се оказа далеч не толкова просто – с моя съпруг принципно разговаряхме на английски, език, който не ни е роден, но с напредването на неговия български и на моя немски, ежедневната ни реч беше деградирала до мързелива смесица от трите езика. За страничен наблюдател диалозите ни напомняха индийски филм. Но майката на Холандката беше положила усилия с впечатляващ резултат и аз, собствено, не смятах да падам по-долу.


Културата е въпрос на избор, и ако моят избор изискваше концентрация и дисциплина – така да е. Нямаше да ми е за първи път.


През следващите три години говорих, говорих и говорих. Четях книжки на новороденото бебе (човек с всичкия си едва ли би се наел да го прави). Казвах си, че сигурно ме разбира, но детето тръгна на швейцарска детска градина и първо проговори на немски. Към втората му година имах достатъчно доказателства, че ме разбира – изпълняваше дребни поръчки, зададени на български, без въобще да се замисля – „донеси си обувките”, „сложи си шапката”. Връзката с баща му беше много силна и като ги гледах как се заливаха от смях на нещо, което не разбирах, се чувствах изолирана и разочарована от себе си.

Но през ум не ми минаваше да се отказвам. Мотивацията ми не беше от патриотизъм, нито дори от състезателен хъс към майката на Холандката. Говоренето на български ме свързваше отново с всички, които са ме обичали и са ми го показвали в ранната възраст, в която е било изключително важно да го зная. На първо място майка ми и баща ми, но и дългата редица от баби, дядовци, роднини, приятели и съседи. Хората, които са ми чели книги, обяснявали са ми думи и са държали да чуят мнението ми.

Човек не може да забрави родния си език, но може да го занемари, особено ако няма редовен достъп до качествени книги. Така разрешението става „ерлаубнес”, срещите не се отменят, а се „канселират” – напомнях си, че ако не се концентрирам, детето ми ще говори български както някога завърналите се от изгнание пост-соц селебритита.


Някъде в мен припламваше и друго опасение – какво ще правя, ако някой местен бабаит на площадката ми се тросне, че тук е Швейцария, говорим немски-френски-италиански и реторомански, айде, дигай се с твоя български. Този тип национална комплексарщина, обаче, се оказа непозната за швейцарците около мен.


Тяхното отношение към майчиния език е прагматично колкото повече езици знае едно дете, толкова по-добре. Ако има възможност да научи допълнителен език, без данъкоплатецът да се бърка в джоба бинго за цялото общество! Швейцарците са силно загрижени кога и как децата със смесен произход ще научат поне един от националните езици на страната, но вместо да се тюхкат, са делегирали проблема на образователната система. Преди началото на задължителната предучилищна родителите заявяват дали детето владее езика, на който ще му се преподава. Ако отговорът е отрицателен, системата осигурява компетентен учител, който знае как ефективно да обучи децата и така две години по-късно, в първи клас, всички са на едно ниво. Апропо, ретороманският се говори от по-малко от един процент от населението, но всяка вечер по националната телевизия вървят новини на реторомански. Клета майка Швейцария!

Между третата и четвъртата си година моето дете триумфално заговори български с цели изречения. Второто ми дете мина по същия път. Но не си мислете, че с това историята приключва – нищо подобно. От една страна, животът сега е по-лесен, тъй като монологовият режим стана диалогов. От друга страна, започва битката за качествено съдържание. На немски съществуват безкрайни илюстрирани източници на информация, адаптирана за деца на всякаква възраст. Книги за багери, ферми, метеорити, годишните времена, опера, за необходимостта да ходим в тоалетна, защо да избягваме разговори с непознати и какво е Ханука. Малка част от съвременните хитове в детската литература като „Грузулак” са преведени добре на български, а много от познатите ми книги не са преиздавани. Намерих „Под гъбката” и „Кой каза бау” на Сутеев,  но африканските приказки  и „Бяла приказка”, с илюстрации съответно на Марайа и Данаил Райков, са антикварна рядкост. Компенсирам с преразказване, а какви убедителни истории успявам да съчиня сама, просто не е истина, но така е, когато си се хванал за сламка.


Родителството е арена за постоянни критики и ако някога ви се прииска да заклеймите българите, които не учат децата на родния си език – спрете се. Тази работа е сложна, защото зависи и от случайни фактори.


Имам късмета да съм сред хора, които окуражават втория роден език, но чужбината не е аморфно понятие. Културите са различни, социалните слоеве в тях още повече, и ако родителите се опасяват, че евентуалният чужд акцент при децата им ще е препятствие, то може би е така. Не бих съдила човек, който след работа вечер разговаря с децата си и не се сеща, че „turnen” на български е „физическо”. Важното е, че всеки от нас дава най-доброто от себе си на мен ми се отдава езикът, на други – правенето на мартеници и сурвачки.

Когато говоря на български с децата, не ми се привиждат трибагреници. Не гърмят сто каба гайди, нито националният химн. Нестинарки не извиват ръченици в небосвода. Когато говоря на български с децата си, съм най-автентичната версия на самата себе си и се чувствам така, както когато чета хубава книга в оригинал.

Наскоро попитах шестгодишното си дете дали се чувства българин или швейцарец.
„И двете.” отговори той.  „Значи половин българин и половин швейцарец?”   предположих аз.
„Не!  засегнато ме поправи той  Аз не съм две половинки. Аз съм цял човек.”

Коментари