Петък вечер, някъде между клишетата на 8 март и 1 юни.

Иска ми се да напиша писма за всеки един от тях тримата, но вместо това пиша до себе си. Или по-точно на онова Аз, което най-сетне се пробужда, защото те, децата, вече пораснаха. Е, не са точно абитуриенти, но както се е забързало това време

Не помня кога за последно ме дърпаха за блузата, за да поиграем заедно. Моята фигура в техните игри сякаш вече е излишна – те са си компания, с постоянно менящите се настроения, ролеви казуси, шумотевици без предупреждения. Все по-рядко се спъвам в играчките им и не, това не ми липсва изобщо, но изглежда е част от процеса на порастване.

„Гладен съм“ е все така актуално, но ако преди прекъсваха телефонните ми разговори, или ме влачеха насилствено към магазина, то напоследък си белят морковите сами. Качват се на стола и си помагат един на друг, за да си измият ябълката, мажат филии, правят си чай.

Повечето ни маршрути са им добре известни, знаят имената на улиците, често водят те. Вече не се налага да пускам себе си на запис защо трябва да се храним здравословно (в рамките на леките забежки и без да падаме жертва на съвременните крайности), да спортуваме, да се каляваме, да не се крием от дъжда, да не висим пред телевизора и таблета. Последно четох приказка за „лека нощ“ миналата година и ако се случи така да отворя следващата детска книжка с развълнувани ръце, гушкаща първото си внуче, ще запомня завинаги, че привилегията се е паднала на Роалд Дал.


Изобщо, големи хора. На 10, 6 и 5.


Обещавам след десет години, живот и здраве, да се върна към себе си в тази петъчна вечер, някъде между клишетата на 8 март и 1 юни. Кой знае дали изобщо ще мога да повярвам, че тези деца са били миниатюрни бебета; че години наред сънят ме е заобикалял и това дори ми е харесвало, защото е било в името на някой от тях тримата. Дали ще имам повод да се гордея с тях и да извикам „Аз (го) направих Човек!“.  Дали те ще се гордеят с мен или ще ме измъчват да изтрия всички снимки, които злепоставят гордостта им пред приятели, паднали също в капана на пубертета. Още излишни и риторични въпроси си задавам, заради планината от грешки, която изградих и сама, и с помощта на баща им, но за да опазя себе си, съм длъжна да ги запечатам в ковчеже и да изхвърля златното ключе в океана.

Времето рязко увеличи скоростта си - Parentland

→ Вижте също: ВРЕМЕТО РЯЗКО УВЕЛИЧИ СКОРОСТТА СИ

 

Обичам ги. Безусловно и завинаги.

Но дали ще ви изненада признанието, че ги обичам по съвсем различен и напълно осъзнат и приемлив за мен начин. Обичам ги независимо един от друг. Понякога обичам някого повече от другите – невинаги заради конкретна причина. После „любимецът“ отстъпва. В сърцето ми има място за всички и никога не съм се съмнявала дали ще съм в състояние да обикна второто си или третото си дете.


Тези три вселени, тези три чудни същества, са толкова различни, че не виждам как е възможно да бъдат обичани еднакво – така, както твърдяха навремето моите родители.


„Обичаме ви еднакво много и двамата“, казваха те. А аз не вярвах – нито тогава, нито днес. Вече имам собствен извървян път като майка и казвам ви – не, не ги обичам еднакво. Обичам всеки един от тях заради това, което е.

Калоян – обичам го, защото е първият.

Първата ми бременност с всичките ѝ тревоги, бесове, любопитство, трепетни очаквания.

Първото ми раждане. Първите ми сълзи на отчаяние и следродилна депресия.

Първите ни милувки, първите ми временни неуспехи с кърменето, отричането на бабините деветини.

Първото прохождане, първото „мама“, първите съвместни игри.

Първото ми ясленче, макар и за кратко. Първата ми родителска среща в детската градина с тонове ентусиазъм да направя грандиозен пробив в системата на тема здравословно хранене.

Първото ми участие в НПО, на чиито събрания и акции участваше и той. Първите ми протести – за повече места в детските градини, например.

Първият ми ученик – такова вълнение, безпаметни приготовления за празненство, а приключи за миг. Първият ми същински сблъсък с проблемите в образованието ни.

Първата му любов…


С всяко следващо дете, онова специалното, което имах с Калоян, го нямаше. Заради опита.


Бях изплакала сълзите, знаех какво ме очаква и как да се подготвя, осъзнавах, че често първото дете наистина се оказва експеримент за своите родители, проправяйки път за по-малките в семейството. Радвам се на сестра му и брат му, разбира се, но някак по-постно. А и трябваше да се постарая отново да пробия системата и да докажа, че ревността между децата е градска хорър легенда. Успях с цената на много труд, време, разговори, споделено и откраднато време.

Няколко разхвърляни причини защо всяка от нас е най-добрата майка - Parentland

→ Вижте също: НЯКОЛКО РАЗХВЪРЛЯНИ ПРИЧИНИ ЗАЩО ВСЯКА ОТ НАС Е НАЙ-ДОБРАТА МАЙКА

 

Кристина – обичам я, защото е моето едничко момиченце. Не, тя не е принцеса! Никога не мислете за нея по този начин. Тя може да ви сложи в малкия си джоб с нежната си усмивка ала Мона Лиза, събаряйки с рогата си насрещната стена.

Обичам я заради веселите смешки; заради готовността, с която ми позволява да я снимам във всякакви условия, дори ако прекъсна любимото ѝ занимание.

Обичам я, защото умее да прерисува страхотно, а е още толкова малка. Никога не е казала „не мога“, а бидейки моята зодия, виждам толкова много от себе си в нея. Обичам я, защото тя е „мама дугото“ – другата майка, както я нарече малкото ѝ братче. Представете си ги двамата с разлика от година и половина – колко много е означавала тя за него, за да я нарече той „мама дугото“! Не е ли специална?! Обичам я!

Обичам я, защото на 6 години изненадващо за всички ни стана първолаче, а изглежда по-зряла от батко си когато той беше първи клас.

Обичам я, защото си имаме нашите женски и безцелни бягства, в които си позволяваме да осмиваме момчетата и мъжете, без да забравяме, че и ние не сме самото съвършенство.

Обичам я, защото Калоян измисли нейното име, а той тогава дори не знаеше, че така се казваше моята баба…

Моите баби - Parentland

→ Вижте също: МОИТЕ БАБИ

 

Емил – той е най-сладкото, „пуФкаво“, топящо се в целувките ми същество. Той е прероденият Емил от Льонеберя – денонощен пакостник, на който всичко му е простено. Всичко!

Обичам го, защото е последното ми бебе, последното ми кърмене, последното бебешко звънливо гласче.

Обичам го, защото е по-добър футболист дори от брат си – безстрашен, упорит, целенасочен. Когато падне, почти не плаче.

Обичам го, защото абонаментът за Пирогов вече не ми прави впечатление – напротив, припомня ми колко по бебешки крехък е и как трябва веднага да го намачкам. Обичам го, защото от първите си моменти на осъзнати човешки реакции, започна да имитира големите ми деца в опит да ги настигне.

Обичам го заради думичките „тарпамент“ (апартамент), „момента“ (мента) и „гювреч“ (гювеч), заради първото му изречение „Кака ака таааааам“.

Обичам артистичността му, често сменящите се муцунки.

Обичам да карам колело с него – късите му крачета изобщо не го спират да се състезава с мен.

Обичам къдриците му, които подстригахме безвъзвратно, обичам кутрето на лявата му ръчичка, което буквално отряза миналото лято, но успяхме да спасим по чудо.

Обичам да се промъква нощем в леглото и да ме задушава в прегръдката си, покачил краче върху хълбока ми, сякаш претендира своята собственост.

Обичам го, защото той беше моята движеща сила и вдъхновение да посегна към мечтите си и да напусна работа, впускайки се в дълбоките води на стей-ет-хоум-мамище.

 

Да, такава майка съм. Която си позволява да излъчва временен любимец и да му отдава цялото обожание, при това без да пренебрегва другите си деца, повтаряйки, показвайки, доказвайки, че просто… обича всеки от тях. Но различно. Завинаги и по своему. Обичат и те.


⇒ Вижте още от ИЗАБЕЛ БАСМАДЖИЯН

⇒ Вижте още по тема МАЙЧИСТВО

⇒ Вижте още по тема БРАТЯ И СЕСТРИ

Коментари