Гергана Илиева

от Гергана Илиева

Като  родена по време на соца, в семейство, необвързано с партийната върхушка,  до пубертета раснах в средностатистическото „охолство“ на ония времена.

Е, с някои особености – имах дядо военен лекар, когото войниците много харесваха, и друг – моряк, който получаваше долари и носеше вносни дъвки и шоколади.  С доларите баща ми имаше достъп до Кореком  – намразих  шоколада  Тоблерон до смърт. Той и яйцата Киндер Сюрприз бяха единственото ресто, което връщаха там.

Към първата половина на деветдесетте дядовците с лакомствата вече бяха починали – единият преди да успее да се пенсионира, а другият скоро след това.  Демокрацията унищожи сектора и предприятието, където беше работил дотогава баща ми и като цяло първото десетилетие след промяната беше всичко друго, но не и охолно за семейството ми. Оцеляхме  – аз успях да завърша университет – в родния град, защото въпреки че бях приета и на други места, нямаше как родителите ми да ме издържат, а баща ми се хващаше на втора работа за извънредни разходи, като пианото на брат ми, завършващ музикално училище.


Трудех се още като студентка, но тогава нямаше стажове в големи компании или молове, където можеш да работиш в магазин за 1000лв.  Спомням си, че  вземах минималната заплата , която не  стигаше дори за чифт обувки. 


Дори не съм сигурна, че имам ясна представа какво е струвало на родителите ми да избутат семейството ни през 90-те. Затова след като започнах работа се опитах „да върна“ нещо – започнах да давам пари вкъщи за сметките, а когато се започнах работа в друг град, никога не взех от родителите си стотинка. Имах много приятели,  на които, въпреки че работеха,  мама и  татко продължаваха да пращат пари, провизии в колети и т.н. Аз се оправях сама, защото смятам, че така е редно (изпитвам отвращение към типично българското разбиране, че децата трябва да се „отглеждат“ до 40, че трябва да им СЕ купуват коли , апартаменти, да им се помага постоянно).  Е, първите години ми се случваше седмицата преди заплата да остана с по 2 лв. на седмица джобни, но имах късмет и се справих. Добре.


Дъщеря ми се роди в семейство с двама добре печелещи родители. Не сме богати, каквото и да означава това, но не ни се налагаше да се ограничаваме в ежедневието.


Тъй като се смятам за човек, който знае две и двеста (едва ли напълно основателно, тъй като днес не бих оцеляла с два лева на ден, камо ли на седмица), исках детето ми да има правилно отношение към парите. Да цени труда зад тях, но и да знае, че не са най-важното. Да не се притеснява, но и да не е прахосница. Да не дели хората на такива с много пари и на такива с малко. Да не стане капризна глезла с хоби шопинг, която непрестанно иска нещо, защото знае, че не е невъзможно.

„Купи ми нещо“.  Истината е, че никога не е искала вещи – дори за рождените дни обикновено желанията са по-скоро скромни.  Никога не сме имали ситуация да се тръшка да се купи нещо заради самото купуване.  И все пак имаше период по пътя от детската градина към къщи (всичките 600-800 м.) минавахме покрай 3 магазинчета тип “цигари, алкохол, кафе и сладки работи“. Всеки ден настояваше да влезем поне в едно и да купим нещо сладко.  Не ми харесваше, не заради няколкото лева, а поради факта, че  първо не съм фен на повечето „сладко“ в подобни магазинчета, а  второ у дома имаме шкаф пълен с подобни неща.


Колко да са джобните - ParentlandВижте също: КОЛКО ДА СА ДЖОБНИТЕ?=>

 


Като стана ясно, че няма да излезем наглава казах ок – тогава ти определям седмичен бюджет за подобни неща. „Какво е бюджет?“ „ В твоя случай, казвам, е максималната сума, която ще можеш да харчиш за сладки работи по пътя за вкъщи“.  С баща ѝ определихме 5 лв. на седмица. Оттук-нататък след всяка покупка питаше колко пари ѝ остават.  И взе да се сеща, че вафличка, шоколадче или сладолед всъщност има и вкъщи. Където не ѝ „струва“ нищо. Днес има собствени пари – спестени джобни от лагери, подарени от баби, спечелени от нас като награда за справяне при някои по-сложни домакински задачи (пазаруване сама, например).  


Разполагането със собствени джобни и пълната свобода да разполага с тях както намери за добре, включително за да си купи нещо, което аз не бих или да ги изхарчи накуп, противно на очакванията я направи доста разумна и спестовна в харченето.


Просяците и уличните изпълнители я натъжаваха. Какви са тези хора, защо искат пари? Обясняваме, че едните са хора, които са имали лош късмет и така са им се стекли нещата, че молят другите хора за пари, за да се хранят или да задоволят други нужди.  Че уличните изпълнители са друга история и с някакво умение се стараят да си заслужат парите.  Повече не можехме да подминем нито едните, нито другите, без да дадем пари. Наложи се да отказвам понякогае, да обяснявам, че не всички просяци са крайно нуждаещи се, че много от тях са жертви и работят за лоши хора, които им взимат парите, че е по-добре да им купим храна, че не е наша лична отговорност и не е по силите ни да помогнем на всички. Имаше сцени – пълни със сълзи очи, треперещо гласче: „Как не ти е жал, не разбираш, че те имат много по-малко от нас?“. Днес се опитва да разграничава и да подбира. Още повече след като веднъж беше свидетел на сцена с 4-годишно циганче, което крешепе: “Дай парите, дай, искам да си купя кока-кола, не ща сандвич!“


Детски дрехи втора употреба Parentland

Вижте също: ДЕТСКИ ДРЕХИ ВТОРА УПОТРЕБА – ГОРДОСТ И ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ=>

 


Даренията – правя ги, откакто мога да си го позволя. Като стана достатъчно голяма дъщеря ми, дадохме възможност и на нея – да подари нови или запазени играчки на собствената си или друга детска градина; рожден ден, на който вместо подаръци, помолихме гостите да дарят сумата за деца без родители. Не остана без подарък – децата, за които отидоха парите, ѝ направиха пано с отпечатъци от ръчичките си и пожелания.

Дрехите втора употреба – нямам скрупули по отношение на тях. И до днес се умопомрачавам  от съотношението цена на детските дрехи, качеството им и времето, което реално едно дете ги ползва. За въглеродния отпечатък съвсем да не отваряме дума. Загубих бройката купени от мола „маркови“ тениски и клинове, които стават на малки сладки дупчици след първото спускане по пързалка, второто завъртане на чина, третото изпиране на 30 градуса. Дори за една марка подозирам, че цената е обратнопропорционална на вложената в дрехите тъкан. Или кожухчето/скиорският гащеризон/палтото, облечени 5 пъти преди да станат безвъзвратно малки. Знае, че някои от  оказалите се най-качествените нейни дрехи са  втора употреба. Вярно – от подбран магазин, с етикет и по-висока за втора употреба цена, но все пак втора употреба. Не означава,  че си нямаме  guilty pleasures. Имаме си любима марка и трудно пропускаме да минем покрай неин магазин и да не си купим 2-3- 5 неща. Но коя жена на 9 г., 90 г. или по средата няма право на това понякога?

Мисля, че както повечето неща при децата, най-лесният и правилен начин да ги възпиташ и по отношение на парите, са личният пример, свободата и правото на избор. А в общество като нашето, където макар масово финансово неграмотни (имаше такова изследване наскоро) тийнейджърите смятат, че им се полага последен модел смартфон, който  понякога струва  50%  и повече от месечния доход на родителите им, струва ми са важно да учим децата, наред с другото, и на правилно отношение към парите.


Вижте още от ГЕРГАНА ИЛИЕВА=>

Вижте още по тема ФИНАНСИ=>

Вижте още по тема ВЪЗПИТАНИЕ=>

Коментари