Костадин Голев

от Костадин Голев

Вече повече от час въртя педалите, а изкачването сякаш не свършва. Знам, че не остава много и скоро ще е вече по-полегато, но точно накрая ми се струва най-стръмно.

Живеем близо до планината и ходя там винаги, щом имам възможност. Късмет е толкова лесно да можеш да се спасиш от големия град, но в момента имам чувството, че безкрайният баир започва почти от вкъщи.

Днес съм сам – не успях да си намеря компания. Зарязал съм жена и деца в нас и нямам много време – чакат ме да се прибера. Мисля си за това, докато се изкачвам все по-високо. За пореден път си поглеждам часовника и се чудя докъде ли ще стигна, преди да стане време да се връщам.


Един гласец тихо, но постоянно ми шепне: Какво ли правят вкъщи?


Изморен съм и слизам да побутам. Изпреварва ме малка група колоездачи. Нека си въртят, сезонът сега започва, скоро и моите крака ще си върнат старата форма. Ето ме вече пак на седалката и най-сетне достигам до голяма поляна. Край – време за кратка почивка и спускане.

Поглеждам часовника – имам почти час да се върна. Откъде да мина? Старата, позната пътека или може би непознат, нов маршрут?

Ще стигна ли навреме вкъщи, ако опитам нещо ново?

→ Вижте също: Внимание, велосипедисти!

Кратък размисъл, бърз оглед на колелото, един слой дрехи отгоре и ето ме вече се спускам по обичайния маршрут, карайки все по-бързо надолу. Доскоро в планината беше зима, така че на места е доста мокро и хлъзгаво. Внимавам много, но въпреки това умният ми телефон ме уверява, че това е най-бързото ми спускане през това трасе. Обичам тези моменти – няма грижи, няма работа, няма нищо друго, освен тук и сега.

След по-малко от десет минути съм вече в ниското, доволен и кален от глава до пети. Спирам за кратка почивка до първите къщи на града и за не знам кой път поглеждам часовника – време колкото искаш, но гласчето пак се обажда. Какво ли правят вкъщи, докато татко се забавлява на Витоша? Днес съм с колелото, утре ще бъде вечеря с приятели или колеги. Следващата седмица ще отидем на планина и ще оставим децата на баба и дядо.


Независимо какво правим обаче, досадното гласче си е все същото. „Какво ли правят вкъщи?“


Сетих се за последната вечер, когато децата бяха без майка си. Имаше среща с колегите. Дали изобщо е успяла да се отпусне? По-късно я попитах – било много весело. Но петте съобщения с въпроса „Как са децата?“ в моя телефон разказват една друга история…

Пак тръгвам, без много бързане. Ето, вече съм близо и тогава ме обзема притеснение. Ами ако гласът все пак е бил прав? Ако наистина са имали нужда от мен, а аз не съм бил там? Дали вкъщи не ме чакат думите „Забави се…“ Случвало се е.  И тогава се чувствам още по-виновен. Знам, че съм постъпвал по същия начин, понякога без дори да разбера какво правя.

А не бива. Не бива да караш друг да се чувства виновен, дори на теб да ти е било трудно. Чувството за вина ще остане с нас, дори и след като забравим синьото небе, зелената гора, хубавата пътека, звука на вятъра и страхотното бързо спускане.

Трябва да пазим тези моменти – както за себе си, така и за другите. Колкото и да е трудно понякога.

Ето, вкъщи съм вече.

„Яко ли беше спускането?“

Късмет. Късмет да те разбират и да се радват с теб. И да отвръщаш с радост по същия начин, при всяка възможност.

Късмет или може би просто … любов.


⇒ Вижте още статии от КОСТАДИН ГОЛЕВ

⇒ Вижте още публикации от категория БАЩИНСТВО

⇒ Вижте още публикации от категория ЕЖЕДНЕВНИ ИСТОРИИ

Коментари