Ружа Беломорска

от Ружа Беломорска

Предполагам, че при по-голямата част от нас жените нещата се случват по този начин – мечтаеш, забременяваш, отново мечтаеш и бленуваш, но и се притесняваш и страхуваш, очакваш трепетно и нетърпеливо, променяш се и си представяш как точно това пътешествие ще завърши с вързоп съвършено щастие, сгушено в обятията ти.

Реалността обаче не винаги оправдава представите ни. Често, макар че бременността завършва с мечтаното бебе, самото раждане изобщо не протича по план. И тогава, майката, която е вярвала, че няма нищо по-естествено от това да родиш, и е била уверена в собствените си сили, в природата и тялото си, започва да си задава въпроси. Да се обвинява, да търси причините и да се пита: “Къде сгреших?”.

Имах тежка бременност, пълна с безброй притеснения, ограничения и тревоги. Случиха ми се всички възможни неразположения, плюс още поне двадесет, за които никога не бях чувала. В безкрайните дни, в които се налагаше да лежа през цялото време, единствената ми утеха беше убедеността, че изпитанията си заслужават и трудностите ще завършат щастливо, ще родя бебето си и ще го прегърна веднага, топло, нежно и крепко. Нищо няма да може да ни раздели.


Разочарованието, че нещата не се случиха точно по този начин, макар и в крайна сметка дъщеря ми да е жива и здрава, ме преследва все още, две години по-късно.


Питам се – аз ли сбърках, не бях ли достатъчно силна, може би трябваше да постъпя по друг начин, може би трябваше да се подготвя по-добре. След 32 часа нерегулярни и неефективни контракции, се наложи секцио по спешност, заради опасност за живота на бебето. В три през нощта, единственото за което все още имах сили, беше да кимна на въпроса дали съм съгласна. И можех ли да рискувам, да сложа на преден план собственото си силно желание да родя по естествен начин и дъщеря ми да засуче веднага? Сигурно има жени, които са толкова смели, но аз не бях.

→ Вижте също: ДВЕ РАЖДАНИЯ И НЯКОЛКО ЗАКЛЮЧЕНИЯ

С бебето бяхме разделени в продължение на четири дни. Аз в една болница, неспособна да стана от леглото без помощ, тя в друга, в кувьоз и с непознати хора около нея. Между двете ни – съпругът ми, който редуваше да утешава ту нея, ту мен, изтощен до краен предел от притеснение и вълнение. В крайна сметка всичко завърши щастливо, събрахме се на едно място, здрави, заедно и магичното пътешествие на нашето семейство вече от трима, започна.

Аз обаче така и не успявах да забравя. Хората около мен често ми казваха, че най-важното е, че бебето е добре и всичко е завършило щастливо. И в такива моменти, разбира се, аз съм напълно съгласна, но в мен се прокрадва едно мъничко и упорито “но”. Да, това е най-важното, но моите чувства никаква тежест ли нямат?

Притъпяването и заглъхването на съмненията и разочарованията ни, в който и аспект от живота да са, не водят до нищо добро. С времето те се натрупват до упорита горчилка, която се надига, напомня за себе си и помрачава мислите ни.


Жените трябва да имат право да говорят за себе си, защото те не губят своята стойност в мига, в който родят бебе, не се превръщат в негов естествен придатък, а продължават да бъдат личности със собствени мисли и чувства. Щастливите жени са щастливи майки, които отглеждат щастливи деца.


Затова, ако ваша близка приятелка или жена, за която ви е грижа, ви сподели, че чувства като личен провал и изпитва вина от факта, че не е родила по начина, по който си е представяла, не пренебрегвайте думите ѝ.

Седнете до нея и я изслушайте. Не ѝ казвайте, че най-важното е, че вече всичко е наред, защото щом споделя това, значи не е. Не ѝ казвайте, че най-важното е бебето, защото тя също е важна. Прегърнете я и ѝ кажете, че не можете да си представите какво точно изпитва, но сте до нея и сте готови да я изслушате. Че има неща в живота, които не можем да контролираме и понякога това са дори собствените ни тела. Че се е справила по най-добрия възможен в момента начин и че взела най-правилните решения. Че няма никаква вина, защото е точно така.

Не ѝ казвайте, че може да има друг шанс, защото, съгласете се, раждането на точно това дете е един единствен път и никой не ти дава възможност да го преповториш. Кажете ѝ, че тя е чудесна, умна и силна жена, която има право да изпитва слабост и неувереност, но сте сигурни, че ще се справи.

→ Вижте също: СИВАТА ГОСТЕНКА

Проявете емпатия, вместо да отричате и омаловажавате, защото това е най-добрата човешка реакция, когато някой, за когото ни пука, споделя, че изпитва угризения и вина и мисли, че се е провалил.

Защото жените не спираме да бъдем отделни човешки същества в мига, в който станем майки. И да, нашите чувства, дори и най-засрамващите, продължават да имат значение.


⇒ Вижте още статии от РУЖА БЕЛОМОРСКА

⇒ Вижте още по тема РАЖДАНЕ

⇒ Вижте още по тема МАЙЧИНСТВО

 

Коментари