Делничен ден е, а аз седя в чакалнята пред кабинета на гинеколога и усещам как дрехата залепва по гърба ми. Изобщо не е толкова топло, макар че e краят на лятото и началото на есента – притеснено ми е.

В чакалнята е уютно, последен етаж на стара кооперация, прохладно е. В ъгъла свири старо радио – като онези, които помня от детството си. Бумти, с леко прегракнал глас, сякаш твърдо решено на всяка цена да не се предаде пред буйните ритми на модерната музика. На кожения диван до мен седи друга жена – фина и елегантна. Леко се е прилепила към ъгъла до кожената облегалката, гледа пред себе си, дава да се разбере, че не ѝ е до разговори за убиване на времето. И на мен не ми е до приказки.


Потъвам в мисли, а те ме връщат в един друг лекарски кабинет, на друг опитен специалист, в ушите ми отекват думи, думи, думи: „Момиче, докато се мотаеш, можеше да имаш дете в първи клас!…“


Сигурно е прав, мисля си, сигурно е прав. Може и да е престъпление, че така дълго не се решавах на операция, която можеше да реши здравословен проблем, възпрепятстващ зачеването. Обаче щях да го питам, ако ставаше въпрос за него! Докато се боря с мислите си, вратата се отваря, предишната пациентка излиза, идва моят ред.

→ Вижте също: Дете – да или не? Въпросите.

Влизам в кабинета и докато лекарката се заема с рутинните формалности по прегледа, започвам да обяснявам, че освен за редовен преглед, идвам с молба да обсъдим и възможностите и състоянието ми за забременяване. Започвам да заеквам и това ме кара да се подразня на себе си. Така мразя някой да мънка!

– Ами то, аз…и да попитам дали трябва да се подложа на някакви специални други процедури или прегледи… защото ще правим опити за забременяване, а пък съм на 37…

Вината изплува, като нефтено петно е – лепне и е гадна. Очаквам поредната тирада как съм се сетила и къде съм бляла! С мъка преглъщам, като се заклевам да не се оправдавам, че междувременно съм завършила няколко образователни степени, пътувала съм по света, че съм срещнала късно съпруга си и че сега сме се почувствали готови да имаме деца.


Кълна се, че няма да ревна и така напълно да се изложа пред този лекар с авторитет и се готвя стоически да изслушам необходимите насоки и наставления.


В този момент лекарката заговаря:
– Мене мама ме е родила на 42 г., а брат ми на 44 г., без болка, без нито една стрия! И все жалеше, че няма да ни види в първи клас, а доживя с пълния си акъл до 94 г., пиеше по едно шише уиски, говореше и 5-те езика, които владееше, и все повтаряше: „Благодарение на вас не изкукуригах!“ Записа ме на уроци по пиано, а аз така се ядосвах – децата отвън играят, а пък аз свиря, с едни монети на пръстите, за да държа ръцете правилно, накрая го счупих това пиано, само и само да се отърва от него. Сега съжалявам, ама… А брат ми все повтаряше: „Ти си добре на пианото, седнала, ами аз – прав с цигулката!…“  Няма ред за тези неща, живот е това… Само спокойно, всичко ще е наред, важното е, че го искате!

Като излязох помня, че вземах наведнъж по няколко стъпала. Прибрах се почти на автопилот, даже не помнех точно откъде съм минала. Чудесата може да не се случват под път и над път, но ги има, а най-вече трябва да има дух и силна обич, и вяра…

→ Вижте още от Деси Танева

Коментари