Изабел Басмаджиян

от Изабел Басмаджиян

Представете си, че сте имали чудесни празнични дни сред приятели и роднини – в пътешествия, подаръци, от маса на маса, под небе, оцветено във всевъзможните цветове на новогодишната заря. Минорното настроение от предстоящата работна седмица е запратено в друго измерение, няма никакъв смисъл да си причиняваме реалности и страдания – еуфорията все още ви държи.

И тогава отключвате за първи път от дни наред вратите на вашия дом. Откривате го опустошен. Личното ви пространство е било принудено да се предаде пред физическата сила и низостта у някои човеци. Загубите от материално естество, повтаряте си, ще се възстановят и забравят. Мислите ви препускат към разкази на приятели, преживели това същото. Благодарни сте, че сте живи и здрави. Идва ред да звъннете на полицията…


Така ни завари 2016-та в нашия дом. И макар да се чувствах опитна след два преживени вече обира, за първи път децата ни станаха свидетели.


Признавам, че с мъжа ми реагирахме първично и в шока ни не успяхме да създадем обстановка, в която те да почувстват обичайната си сигурност. Полицията се намеси светкавично и професионално, извикахме съседите за свидетели и сякаш чак тогава възстановихме равновесието си на възрастни.

Сега се опитвам да изровя информация за тазгодишните домашни обири или телефонни измами в периода на празниците, но изглежда не търся достатъчно добре. А възможно е и да няма още статистика. Да си мисля, че обири не е имало, би било детска наивност, но и в голяма степен – вяра в човешкото.

Връщам се отново в първите дни на 2016-та когато не кой да е, а нашите деца, поставени в непозната за тях ситуация, изненадаха до един присъстващите в дома ни. Защото единствено те от семейството запазиха самообладание и чувство за хумор. И няма да е лъжа, ако кажа, че те бяха хапчето за оздравяване, ето как:

* Калоян, 9 г., шокирано се втурва към библиотеката си с отчаян вик: „Учебниците мииии!“ Кристина, 5 г., се провиква с болднат шрифт: „Спокойно, Каби, крадците НЕ МОГАТ да четат!“

→ Вижте също: ЕДНО ДЕТЕ, ДВЕ УЧИЛИЩА, ЕДНА ТЕЗА

* Звъним на 112, а Калоян се сеща, че освен учебници, други драгоценни негови притежания са чипа за вход в училище, легото и портмонето му със спестявания. Не е ясно какво се чува от страна на спешната линия, но силно подозирам, че на въпроса „Откраднато ли е нещо?“, им отговаря звучен дамски смях. Възможно е и да са чули и погледа на мъжа ми – толкова крещяща беше тишината в онзи миг.

* Инспекторите свикват целия вход у дома като свидетели. Настава суматоха, в която съседките кокетничат, сякаш се чувстват ухажвани от непознат. Едната изказва новогодишни поздравления на полицая, другата ми обещава да дойде след като се облече, но в крайна сметка любопитството я довежда по пеньор и чехли. „А, че ние нали сме си вкъщи“, казва с широка усмивка, сякаш междусъседските отношения от нашето детство са си все така реалност и смело влиза. „И как така са ви обрали, ние нали бяхме тук?!“, допълва, и за миг си я представям като гореща и безкористна амазонка.

* И е толкова сладко-любопитна, че се отделя от групата да разглежда спомени от пътуванията ни. Официално може би търси улики, нямам как да разберем, защото инспекторката възпитано изскърцва: „Госпожо, разбирам вълнението ви, но е нужно да бъдете при нас като свидетел!“ Опитайте да си представите как се въздържам да не избухна в истеричен смях!

* Криси: „Мамо, мамо, откраднали са ти дрехите!“ Гардеробът просто беше празен. Част от съдържанието му се намираше нейде из безчетния брой пътни чанти, останалата – образуваше планина от безобразното му извличане на мръсните ръце.

* Емил, близо 4 г.: „Сега на пирати ли ще играем или на крадци?!“. Има ли съществена разлика?!

* Калоян: „Какво има за вечеря?“ Точно сега – въздух с кисело мляко, събужда се отново истеричката у мен. „А за ядене?“, невъзмутимо настоява той.

→ Вижте също: А ЦЯЛ ДЕН НА ФИЛИИ?

* Аз, в отговор на въпроса на инспектора къде има кош за отпадъци: „Кофата е до… ъъъъъ… онова нещо за печене на филии?!“. „Тостер“, отговаря той. Да, благодаря.

* Мъжът ми, напълно адекватен, за разлика от мен, изстрелва реплика в открития Космос, която става култова през следващите месеци: „Добре, че са затворили хладилника и не са нацапали стените!“. Горките стени преживяха епичен ремонт, струва си да жалее човек.

* Двете съседки в small talks: „Видя ли, казах ти да оставяме лампата пред входа да свети през нощта, а ти всяка вечер я гасиш!“, казва амазонката. „Кой ще плаща сметките?“, отвръща другата и сякаш наум пресмята колко пари имаме в касата. „Аз постоянно се страхувам да не влязат при мен, ама няма какво да вземат…“, повтаря, потретва и попетва във всяка стая за протокола. Кой знае, може пък нашите крадци да слушат внимателно…

* Следователката към мен: „Хубаво е, че не го преживявате тежко. Но ако ви се доплаче и усетите гняв, изпратете им една майна, помага.“

* Вече сме по леглата, Криси и Каби се гушкат на втория етаж на двуетажното легло, а Емо е върху ми на долния.  Изпълнявам заповедта #стойпринасдокатозаспим. Големите прохъркват сладко, а малкото ме обсипва с целувки и съшива молбата си с бяла джуфка: „Може ли като сънувам кошмари да дойда в твоето легло?“. Обичайната стокаратова усмивка обещаващо ми намеква, че ще се случи даже невероятното, за да се сънуват всички бебешки кошмари на конвейер. „Хайде да отидем още сега“, казвам. Така и така съм като Снежанка в джуджешки креват.

* В леглото разказвам на мъжа ми моите пророчески сънища, които днес не помня, но изглежда съновникът е предвещавал подобен семеен катаклизъм. „Трябваше да разтълкуваме съня ти и да се върнем обратно!“, казва. Сериозно?! Над 400 км заради един сън?!

Е, надявам се да сте заварили домовете си необезчестени. Но ако като нас сте били от онези, с късата клечка, не забравяйте, че спасение дебне не откъде да е, а от онези малки детски главици с големи сърца, широки възприятия и вселена от усмивки и странности…

За много години!


⇒ Вижте още статии от ИЗАБЕЛ БАСМАДЖИЯН

⇒ Вижте още от категория МНОГОДЕТНИ

⇒ Вижте още от категория ХУМОР

Коментари