от Даниела Ламбова

В нашето общество най-нормалното нещо е човек да има един майчин език и впоследствие, при наличие на желание и възможности, да  овладява n на брой чужди. Всички сме слушали с възхищение за полиглоти, успели да научат 10-15 езика, но рядко чуваме думата мултилингвизъм.

С глобализирането на света обаче се оказва, че все повече хора около нас са носители на повече от един роден език. Това са най-често деца на семейства, емигрирали в други държави или деца на родители от различни националности.

Такова е и нашето дете. Живее в България, в семейство на италианец и българка, говорещи помежду си на английски. Защо на английски ли? Така ни е най-лесно. Аз разбирам доста италиански (покрай моите португалски и испански) и дори успявам да проведа съвсем прост разговор, макар и не граматически издържан. Време ми е да го науча, както често ми казват, но за момента явно не съм проявила достатъчна воля.
От друга страна, както всички знаем, българският е доста труден език за повечето националности, който изисква мотивация и сериозни усилия, за да бъде усвоен. Така че съвсем не очаквам от бащата на сина ми в скоро време да говори свободно езика ни, предвид, че и моят италиански все още е далеч от перфектен. 
Докато бях бременна активно обсъждахме въпроса за многоезичието на бъдещото ни дете. Изчетохме по темата десетки материали, свързани с многогодишни наблюдения. Най-важното нещо, което научих от тях беше: за да усвои детето един език като майчин, трябва да му се говори на него в поне 30% от времето, още от първите дни. Следователно, ако отрасне в съответната среда, човек може да има до 3 майчини езика. 
Ние не сме чак толкова амбициозни. Решихме, че за нас е важно детето ни да има един майчин и един бащин език. А от английския няма как да избяга в бъдеще, предвид ежедневното му използване в семейството ни и глобалната му разпространеност.

Затова единодушно се съгласихме, че всеки от нас ще говори на сина ни само и единствено на родната си реч.


Традиционно се смята, че майката е тази, която полага основите на речта на детето. Ненапразно първият език на човека се нарича “майчин”. Но при нас беше ясно, че таткото ще има особено отговорната роля на основен носител на бащиния език. Той я прие сериозно и още от родилното започна да говори всекидневно на сина ни. След като детето навърши годинка, при всяка възможност започнахме да провеждаме видео разговори с баба и дядо от Италия. Пускаме му и италиански песни.
Така неусетно минаха две години. Какъв е резултатът?Всъщност не е лесно да се определи, защото всяко дете се развива със собствена скорост. 
Много експерти твърдят, че е нормално децата, отраснали в многоезични семейства, да проговорят късно, понякога едва на 3-4 години. Бяхме подготвени за това. Имах съвсем слаби опасения, че английският може да се отрази негативно на иначе перфектната ни програма за овладяване на два езика. Но вярвахме, че сме взели правилното решение.
Нашият син започна да казва конкретни думи на около година, което беше сравнително рано спрямо очакванията ни. В началото си избираше по някоя дума само на единия език (вода беше „ака“ от италианското aqua, a мляко беше „ляко“). На около година и половина започна да разграничава истински двата езика: сега вече искаше от баща си „ака“, а от мен „ода“.
На две години вече води прости разговори и на двата езика: искам каша, сам да ям кашата, ударих се, котето е гладно, да нахраним котето… Когато не му достигат италиански думи, ги заменя с български. Баща му обаче е много постоянен в усилията си и преднамерено се стреми да разнообразява темите на разговор, с цел детето да придобие по-богат речник: разглеждат заедно различни книжки и списания и обсъждат всяка картинка, гледат с клипчета на детски песнички и ги коментират.

Признавам, че съм истински възхитена: човекът, който винаги е твърдял, че е скаран с изобразителното изкуство, успя да научи сина си да прави разлика между тъмно и светло зелено,  нарисува му множество подробни рисунки на коли, къщи, цветя, дори мама с чанта в ръка – всичко в името на обогатяването на детската реч.


Мисля, че за момента нашият син усвоява и двата езика добре, въпреки, че съвсем естествено, българският му е по-силен: все пак почти всички около него го говорят. Със сигурност в бъдеще ще търсим възможности да практикува повече италиански, но смятам, че основите, поставени от баща му са наистина безценни.
Може би се питате какво е положението с английския: все пак помежду си ние продължаваме да го използваме през цялото време.  В началото синът ни игнорираше всяка английска реч като фонов шум. Знаеше, че тези думи просто не са предназначени за него и не им обръщаше внимание. Напоследък обаче се случва да повтаря изрази, които аз и баща му си разменяме – обикновено без да влага смисъл в тях. За мен е интересен фактът, че не проявява любопитство към този език, но ако научи нещо на него, сякаш го приема просто като още един начин, по който да назовеш даден предмет. За момента този език е все още на заден план, но не е ясно докога ще е така.
Истина е обаче, че двуезичието е възможно не само в естествена многоезична среда. Преди години се запознах с българско семейство, в което и двамата родители говореха изключително и само на английски на двете си деца. Много се впечатлих, че по-голямото дете, което беше на около 4, превключваше без да се замисля от български на английски и обратно, съобразно събеседника. Бях невероятно очарована от способностите на децата и възхитена от усилията на тези родители. И разбрах едно – възможностите на детските мозъци са наистина необятни.

Коментари