Деница Панайотова

от Деница Панайотова

„Аутизъм. Това не е болест, а състояние. Така ще си остане завинаги“

Доживотната присъда беше произнесена.

„Може обаче да има подобрение и да успее да води кажи-речи нормален живот“.

Значи все пак има надежди за предсрочно помилване.

Винаги съм се смятала за късметлийка. На прага на 30-те срещнах идеалния мъж за мен. Преди да планираме дете направих строга веганска пречистваща диета, чрез която изцерих всичките си телесни и повечето душевни болежки. Преливах от щастие.

Забременях от първия път. Отдадох се на лека и безметежна бременност, изгледах половината столични театрални представления, посещавах два курса по йога за бременни. Научих се да говоря на корема си – бях повярвала в теорията за пренаталното възпитание, дори в паметта на водата повярвах тогава – за ужас на съпруга си, доктор по физика. Бях изцяло подготвена за вълнуващата първа среща с прекрасното създание. Щях да стана майка „почти съвсем навреме“.


Роди се неземно същество, сякаш излязло от фантастичен роман на Исабел Алиенде.


Гладка бяла кожа, чисто лице, съвършени черти. Нищо общо с очакванията ми за подпухнало, червендалесто бебе.

Растеше здрав, силен и енергичен. На 8-месечна възраст успяваше да си пъхне лъжицата с устата. Завиден апетит. Хранехме го здравословно – домашно квасено кисело мляко, органично пиле, норвежка сьомга, зеленчуци или плодове по 5 вида на ден. Никакви рафинирани храни, нулева бяла захар. Образцови родители на дете-мечта.

На 10 месеца произнесе и първата си дума – „лампа“/“апа“/. На година и половина започна да брои до 10 на два езика. Донасяше ми купчина книжки и с удоволствие се  приготвяше да слуша. Познаваше геометрични форми.

 „Ще стане изключителен“, мислехме си. Без да подозираме, че години по-късно ще се молим да не е изключение от предписаните правила за развитие.

→ Вижте също: ДАВАЙ, ДЖОШ!Давай, Джош - Parentland

 

Изкачваше сам стъпала, катереше се на най-високите пързалки. Тогава не знаехме, че повечето различни деца нямат страх и мярка и трудно признават граници.

Когато паднеше, не плачеше. „Какъв юначага“, мислехме си. Тогава не знаехме, че повечето различни деца имат висок праг на болка.

На две години го записахме на ясла в провинцията. Избрах група, в която имаше  циганче и турчета – да се учи от малък на верска и етническа търпимост. Без да подозирам, че не след дълго той самият ще възпитава в толерантност към другостта.


 И ето. Лека-полека запримигваха сигнални лампички. Нещо не беше съвсем наред.


Чести нервни изблици, тотално неспазване на порядките в групата, нежелание да говори, крясъци и кризи посред нощ.

Към три години спря да общува.

Изгубихме очен контакт.

Красивото, весело и любознателно дете се затвори в собствен свят, недостъпен за никого.

След периода на отрицанието настъпи мъчителното осъзнаване на реалността. Дълго време се чувствахме предадени. Сякаш някой го беше подменил.

Накрая избрахме да не се поддаваме на чувството на гняв и за вина. Трябваше да сме спокойни, да запазваме самообладание в критични моменти. Трябваше да се научим да шепнем. Да прегръщаме крещящото в автобуса дете, докато се укроти.

Да не се сърдим на непознатите заради техния упрек и да обясняваме търпеливо. Да игнорираме обидата.

Отхвърлихме и самозаблудата.


Приехме го и толкова. Той беше нашето дете, но можеше да е дете на всеки друг.


Повярвахме, че всъщност късметлията е той. Попаднал беше на сплотено семейство. Успявахме да поддържаме хармонични отношения помежду си, въпреки че понякога беше ужасно тежко. Решихме и да му поднесем и най-ценния дар – брат, а скоро и сестра. За да има кой да го подкрепя тогава, когато нас ни няма.

А той продължаваше да расте ефирен и неуловим, но все така прекрасен – досущ като в магически роман на Гарсия Маркес. Уж беше тук при нас, а всъщност се рееше из заключения си паралелен свят. Трябваше да намерим начин да го накараме да открехне вратата към себе си.

Психолог, логопед, кончета, музикотерапия, занимания по Монтесори… Терапиите бележеха напредък, но за съжаление не успяваха да компенсират дефицитите.


 Започнахме трескаво да търсим причините за състоянието му.  А те можеха да са доста.


Туберозна склероза, неврофиброматоза? Лекарите понякога са безпощадни в изказването на хипотезите си. Ядрено-магнитният резонанс на мозъка и генетичните изследвания не отговориха на въпросите ни. Всичко там било наред.

Дефицит на витамин Б 12! Най-накрая след години лутане. А той вече е на 6 лета и половина.

Как можехме да допуснем? Та детето ни почти не боледува. Досега не е пило лекарства, а гриповете отшумяваха като летен порой.

 Наистина ли проблемът може да е от чисто медицинско естество? Дали?

Доживотната присъда може и да бъде обжалвана.

Само дано не сме изпуснали сроковете…


Вижте повече за зелената мисия на Деница =>  


 → Вижте още от ДЕНИЦА ПАНАЙОТОВА

 → Вижте още по тема СПЕЦИАЛНИ ДЕЦА

 → Вижте още от категория ЗДРАВЕ

Коментари