Като единствено дете в семейството винаги съм била номер едно в живота на майка ми. Но автоматично преминах на заден план в момента, в който самата аз станах майка.

Това, разбира се, е съвсем в реда на нещата и нямах нищо против. Но не бях очаквала изведнъж да се превърна в „черната овца”.

– На детето са му студени крачетата, защо не си го облякла по-добре?
– Много плаче, сигурно не го храниш достатъчно.
– Връща след ядене, явно го прехранваш.
– Буди се нощем! Tи си си виновна, научила си го на нощно кърмене, сега иди че го отучвай!
И така до безкрай.

Майка ми е перфекционист. Винаги е вършила нещата с максимална прецизност и по възможно най-бързия начин, сякаш това е най-естественото нещо на света. От околните очаква същото ниво на ефективност. Дълги години се опитвах да бъда перфектна като нея и дори се гордеех, че в известна степен съумявах да го постигна. Можех да работя неуморно дълги часове, работата ми винаги е била добре изпипана, поемах отговорности, издържах на напрежение.


Докато бях бременна, я предупредих, че не искам да ми се меси много, защото възнамерявам да се науча да гледам детето сама, евентуално с помощ от таткото, когато е вкъщи. Но сблъсквайки се с майчинството, разбрах, че то е един съвсем различен филм.


Оказа се, че трудно мога да се справя сама с бебето, защото след раждането често ме връхлитаха пристъпи на мигрена с непозната дотогава сила. Недоспиването не ми се отрази добре. Имах и доста дълга следродилна депресия, заради която няколко месеца дори най-елементарни всекидневни дейности ми костваха титанични усилия. Единственият човек, който можеше да ми помогне, беше моята майка. Идваше вкъщи при всеки възможен момент, независимо дали е била на работа преди това, или се е събудила с високо кръвно.

♦ Вижте още: Дни преди термин

Както може да се очаква, твърде честото ни общуване доведе до пререкания. Неусетно се преобразихме в две хищни орлици, готови да проливат кръв в името на най-скъпоценното: моето първородно дете, нейното първородно внуче. Тя винаги намираше и най-малкия повод да подчертае какво не съм направила както трябва, аз пък отговарях на критиките ѝ с остра раздразнителност. Дните се нижеха с почти всекидневни кавги и често си мислех, че отношенията ни са влошени завинаги.

Противно на очакванията ми, въпреки честите неразбирателства, в крайна сметка и двете успявахме да си простим всичко и да забравим обидите: отново в името на това малко дете, което оставаше напълно незаинтересовано от случващото се между нас.

Попитах приятелките си как са се развили отношенията с майките им след появата на децата им.

– Не допускам майка ми да ми се меси, нито пък свекърва ми. – каза една от тях – Предпочитам сама да се нагърбвам с всичко, вместо да се нервирам постоянно, че не следват съветите ми.
– Ние с майка ми гледаме да не се събираме заедно около детето. – ми каза друга – Когато тя го гледа, аз излизам по задачи, а когато съм вкъщи, тя си тръгва.


Очевидно в едно такова общество като нашето, където е прието за съвсем нормално майките и бащите да разчитат на своите родители при грижите за детето, всеки открива свой модел на баланс, за да запази спокойствието и мира в семейството.


За да намеря своя баланс, трябваше да свикна с идеята, че не съм толкова перфектна, колкото моята майка, което всъщност означаваше, че просто съм различна. Впоследствие успях да проумея и че не съм „черната овца”. Просто сега освен нейна дъщеря, вече носех отговорност за внука ѝ – новото най-скъпоценно създание на света. Затова, ако преди е очаквала някакво ниво от мен, сега очакванията ѝ бяха завишени стократно.

♦ Вижте още: Отличничката от първия чин, която стана майка

Такава си е мама: може би е малко по-строга и взискателна, отколкото е необходимо, но това не значи, че не ме обича. А занапред, вместо да негодувам срещу някои нейни постъпки, просто ще си припомня, че именно с взискателността си ме е мотивирала да постигна много неща. И че всъщност съм ѝ много благодарна – за всичко.

Още от Даниела Ламбова

Коментари