Двете ми баби бяха различни една от друга, дори така ги и наричахме – „градската“ и „селската“. Всяка една е вплела толкова черти от характера си в мен, че понякога се чудя кое от коя съм взела.

Спомените ми – фрагменти от слънчеви сутрини със закуска от мекици, филийки със сирене,  печка с дърва, домашно сладко; игри в хладни стаи с прашни ракли, пълни със съкровища; слънчеви домати, домашно кисело мляко и сирене; чекмеджета, пълни с кълбета прежда, куки, платове и парцалки.

Селската ми баба – кръстена съм на нея и, според много хора, си приличаме по всичко.

С дядо ми живееха на село и ранните си детски години, докъм десетата, прекарвах предимно там. Колко интересна беше тази къща – строена на части по различно време – оформяше буквата Г и имаше салон с голяма библиотека, от която съм прочела всяка книга (включително „Робинзон Крузо” и Андерсенови приказки със стария правопис, дори Ръководство на пчеларя), стая за прабаба ми (на 98 години), дневна, кухничка с баня и, разбира се, новата стая за нас. Входът към двора беше през един закрит коридор, който завършваше с голямо дървено стъпало. С дядо ми често сядахме там да ми чете приказки и да си говорим. Тогава си мислех, че песента „Тече, всичко тече, времето няма праг и ни влече“ е написана точно за този праг. Представях си как ще се кача на него, когато времето потече, че да не ме намокри.

Баба ми Е. е родена през 1921 година и като повечето деца, родени и израснали на село, не е имала възможност да ходи дълго време на училище. Упражнявала се е да чете и да пише на тетрадките на брат си и, общо взето, много от нещата, които можеше, беше научила сама. А тя умееше толкова много неща! Беше много добра шивачка, пекарка и знахарка – гледаше на боб, лекуваше болни очи с чесън, семена от босилек и прясно сирене, завиваше пъп.

В библиотеката в салона имаше всички броеве на списание „Жената днес“ от създаването му. От него моята баба се е научила да крои и шие професионално, освен че е притежавала вроден талант.


У нас често имаше някой, който е на проба за дреха или легнал с вендузи на гърба, или пък някой, който носи баница за отплата.


Потомка на бежанци от Беломорска Тракия, баба казваше всяка дума с пълен член (камионът с хлябът) и използваше думи като „пенджури“, „фърколица“, „нийет“. Тя ме научи да точа кори за баница и да меся. Моята „точилка“ беше всъщност малка хурка, която бях убедена, че е направена специално за мен. Във фурната, наред с голямата тава, винаги имаше една капачка от буркан, в която се печеше моята малка питка – задължително украсена отгоре с кръст или цвете от тесто, както подобава.

Научи ме да изтеглям влакна от вълна и да преда прежда. Да начертая кройката, да скроя плата, да режа правилно с ножица – на равна повърхност, с приплъзване и винаги едното ѝ рамо да опира масата; как да оставям винаги по 1-2 пръста за подгъва и шевовете, как да тропосвам и след това да шия на машината. Нейната машина беше класическа ръчна, марка Орион – черна със златни орнаменти и дървена основа. Бях на 4, когато уших първата дреха за кукла на нея – кариран каскет с козирка. Най-много обичах, когато баба шиеше булчински рокли за циганска сватба – толкова лъскави платове с ламе, пайети и дантели. За мен беше рай, защото всичко, което останеше като парцалче, беше за мен и моята кукла.

Баба Е. беше с много гъста, дълга до кръста коса и помня, че винаги я носеше на дебела плитка или кок. Имаше колекция от (ръчно ушити, разбира се) тюрбани, в които си прибираше косата – по един за всеки тоалет.

Тя ме научи да обичам и да ценя меда. С дядо ми имаха кошери с пчели и най-много обичах, когато дойде времето за вадене. Имахме един огромен казан с ръчка и зъбни колела, в който се вкарваха питите и излизаше пресен, златен, сладък мед. Научи ме да обичам пресни млечни продукти – никога няма да забравя и да спра да търся вкуса на домашно козе сирене. Слагаше го да се изцеди в марля на крана на мивката, а ние се навъртахме като котараци, докато стане.


През лятото баба ме насърчаваше да ходя боса по двора. Да стъпвам върху горещите плочки, да разравям големите буци напечена от слънцето пръст и да ги троша с крак. Тя имаше една, прерисувана от списание, схема на точките в човешкото тяло и знаеше, че по ходилата има много, които е добре да бъдат стимулирани и масажирани.


През зимата отиваше до гората, която започваше на 200 м от нашата къща, и носеше елхови клонки. Понякога украсявахме фикуса. Всъщност, нямаше значение какво, важен беше процесът на правене на хартиени гирлянди, увиване на орехи в станиол, боядисване на шишарки с бронзат за печки, закичване с памук и, разбира се, правене на сурвакници.

Градската ми баба е майката на мама – баба Д.

Тя беше много по-млада, наскоро пенсиониран счетоводител в ОКС, живееща предимно в града, понякога на село. По-късно  повече на село, защото е по-хубаво.

Баба Д. много обичаше да си пее и да плете на една кука, а у тях в града имаше супер интересни неща, като например кочани с фактури, ленти за ЕЛКА, индиго, цветни хартии и тънко подострени моливи. Тя ме научи да навивам ленти хартия с ножица, за да станат на спирали. Помня, че седяхме на възглавници по пода в антрето и режехме ивици светлосиня хартия с часове.

Летата на село баба ставаше към 6 сутринта, по хладно, за да направи огромна купчина препечени филийки с настъргано сирене за нас, ламите. Едно от хобитата ѝ беше да развъжда различни сортове домати – имахме „биберони“, жълти, „Идеал“, розови, „биволско сърце“. В автобуса са питали дядо ми : „Другарю, откъде купихте портокали посред лято?“, а то били жълти домати. Най-хубавото нещо лятото е да ядеш домат със сирене. И диня със сирене, вечер, по хладното.


Всъщност есенцията на лятото е събрана в топъл сладък домат, който сам си късаш от корена, и в резен диня със сирене, но само „петлето“ – гребенчето отгоре, което няма семки.


На двора имахме един голям дънер от старо повалено дърво, на който баба обичаше да седи и да си пее. Имаше си приятелка в двора – черна възрастна кокошчица, която не даваше на дядо да бъде заколена. Кокошчицата винаги се качваше и присядаше до баба и пригласяше лекичко : „Седнала в градина, под дърво Калина, румена девойка, чудна песнопойка…“ И кокошчицата: „коооо-коооо“. Идилия.

Баба ми Д. обожаваше котките. Винаги сме имали поне 2-3. Помня дебелия мързелив бял котарак Пачо, който в началото беше Сузи. Баба много искаше бяла женска котка и продължаваше да го нарича Сузко, дори след като дядо му лепна името Патаран. Пачо беше гевезето на баба и се възползваше напълно от това. Мисля, че се смяташе за неин внук, при всички положения – за повече от нас. Имали сме Мура – котка нинджа, проклета колкото си иска, Сивка – котка-мечта, красива и мила.

Баба плетеше много на една кука. Какви прекрасни покривки, дантели, каренца! Струваха ми се изключително сложни и фини, а сега, когато мога и аз, знам, че са наистина такива. Имаше едно чекмедже в шкафа, което беше пълно с фини копринени прежди и още по-фини тънки куки. Много се радвах, когато баба ме викаше да навиваме кълбета с прежда, особено копринена. Тя имаше един специфичен начин, при който навиваше винаги около палеца си така, че от него да остане дупка в кълбото. Аз, разбира се, повтарях същото. И досега си маркирам кълбетата по този начин. Надявам се някой ден да имам внучка, с която да правим същото, това винаги ще е за мен един уютен и сплотяващ начин за прекарване на времето.

Моите баби вече не са живи и много съжалявам, че не можем да бъдем заедно – да ме видят като възрастен човек, а и аз да ги видя с очите и опита на голяма. Завиждам на тези, които имат живи интересни баби. Ще ми се да си обменим рецепти за туршия и мекици, схеми за плетки и кройки. Въпреки това съм изключително щастлива, че имах възможността да израсна покрай тях, а времето показва, че влиянието и на двете върху мен е огромно.

Сега, след като приключихте с четенето (благодаря на тези, които останаха до края) – обадете се на баба си да Ви чуе.

Коментари