Като родители често изпадаме в крайности за това, как АЗ си гледам детето по най-добрия начин, а ТИ или нищо не разбираш по въпроса, или изобщо не ти дреме да се поинтересуваш.

И докато тази гласна или негласна война се води по градинки и молове, истината е, че повечето от нас сме продукт на много подобни модели на възпитание, и колкото и да се информираме за най-добрите (разбирай, най-модерните) методи за отглеждане и възпитание на децата ни, много често прибягваме до модели, които сме възприели още в детството си. Разликите помежду ни са, така да се каже, повърхностни.


Ако човек наистина иска да се погледне отстрани, най-добрият начин да го направи е да попътува с деца.


Защото единствено, когато се потопим в чужда култура, можем да видим къде се коренят истински дълбоките разлики между нас и другите и евентуално да преосмислим най-добрите си практики.

Преди няколко години се случи така, че живяхме близо година в едно малко намибийско село. Най-близкият град се намираше на 100 км от нас. Едно от първите впечатления, които добива човек в повечето села в Намибия, са тълпите деца, които изглежда никой не търси за нищо по цял ден и които зависят изцяло от своята изобретателност и умения да оцелеят до вечерта. В случаите, в които децата бяха около родители или други роднини, те често се държаха строго, дори грубо, с тях. От позицията ми на бяла, образована майка, децата в селото растяха в доста неадекватна среда.

По това време малкият ми син беше на 2,5 години. Излишно е да споменавам, че съм идеалната майка – търпелива, спокойна, усмихната – сещате се. Малкият ми син, обаче, за разлика от големия, беше едно експлозивно и инатливо топче от енергия, което си имаше собствено мнение по всеки въпрос и много често мненията ни бяха на двете полярни крайности. Споменах ли, че е инат? Добре, защото това е важно за историята, която следва.

Обратно в намибийското ни село, нещата, които можехме да правим (без телевизия, интернет, радио дори), се брояха на единия пръст на едната ръка и прекарвахме голяма част от от времето си, разхождайки се наоколо. Местните хора бяха много мили и също толкова любопитни към нас, колкото и ние към тях. И така, скоро след като се бяхме появили в селото, на една разходка с малкия нещо се скарахме по пътя, той заяви, че трябва да го нося, а аз му казах, че съм изморена и ще трябва сам да измине стоте метра до къщата ни и с бавна крачка се заотдалечавах от него. Сърдитото точпе не се впечатли, зарови крака в пясъка и обяви на висок глас, че или ще го нося, или ще стои там завинаги.


Около нас започна да се образува малка тълпа, най-вече от жени, които, съдейки по сходната им поза с тази на инатливото топче (скръстени отпред ръце), бяха по-скоро на негова страна, отколкото на моя.


Тук е моментът да кажа, че когато не съм идеалната майка, също си падам малко инат и изобщо не разбирам защо и как едно здраво и право дете не може да измине с краката си някакви си 50 метра. Извън афекта ми, смятам и че едно дете, което може да се облича, храни и ходи, развива независимост и редица полезни умения, ако възможно по-често извършва тези дейности само. Така де, човек има право да рационализира ирационалното си поведение.

След няколко минути размяна на реплики между големия и малкия инат на непознат за местните жени език, те започнаха да цъкат и да клатят неодобрително глави. Най-накрая една жена се престраши и се провикна към мен на английски:

– Ти си лоша майка. Защо така измъчваш детето си?!

Въпреки че репликата ѝ реално не беше въпрос, аз сметнах за необходимо да ѝ обясня с приятелски тон, че той не е малък и че нищо няма да му стане да измине сам разстоянието до къщата ни. Жената преведе на останалите жени думите ми и след кратка дискусия от тяхна страна, ми беше съобщено, че наистина съм лоша майка и към малките хора не трябва да се отнасяме така.

Изходът от конкретната случка е ясен на повечето майки изпадали в подобна ситуация: върнах се, вдигнах си безценния товар и го понесох към къщи. Случката, обаче, стопи леда между мен и жените и след това понякога дискутирахме световните проблеми и различията между културите ни. Според моите либерални възгледи детето трябва да расте с пълна свобода и независимост и да бъде окуражавано да следва мечтите си от най-ранна възраст. Намибийските ми приятелки бяха убедени, че показваме любов към децата си чрез дисциплина. Дисциплината, обаче, се случва на малко по-късен етап. До 3-4-годишна възраст, детето получава цялото внимание и на всяка негова нужда се откликва моментално (най-често с подадена гърда). След това грижите се поемат от по-големите братя и сестри, които са отговорни за малките, скитащи се уж безпризорни из селото. И още нещо важно – всеки трябва да си знае мястото в обществото, защото ако се мериш много нависоко, можеш да пропуснеш по-ниските плодове.

Кой прав, кой крив не знам. Най-вероятно никой. Децата ще пораснат, ние ще остареем. Важното е да има повече диалог и по-малко осъдителни погледи, защото заедно е много по-весело и шарено, както в мола, така и по света.

Фотография: Велина Нинкова

Коментари