Калоян Илиев

от Калоян Илиев

Отдавна, ама много отдавна, бяхме решили да отскочим до Трънската екопътека по ждрелото на река Ерма. Толкова бяхме слушали за нея от приятели. Близо до София – само на час и половина път е. Приятна била и за деца, минавала се за 2 часа. Решихме го за следващата събота.

Будим децата –  2 броя близнаци на 7 години и кака на 12. Започваме с близнаците:

– Хайде момчета, ставайте! Нали се бяхме разбрали днес за ходим на екскурзия.

В продължение на 10 минути усилията остават безплодни. Пробваме и по друг начин.

– Момчета, знаете ли, че на днешната дата с мама преди 14 години сме се оженили. Хайде станете да ни поздравите!

Следва отваряне на два чифта недоверчиви очи:

– Ами ние тогава защо не сме на 14?

– Защото кака се роди преди вас.

-Ами защо тогава тя не е на 14?

– Абе вие днес туристи ли сте или математици? Я ставайте веднага!

→Вижте също: Да имаш три деца: 10 предимства според един баща

След като ги вкарваме в банята да се мият, някак си успяваме да измъкнем и каката от леглото. Планираната за половин час закуска отнема един. Накрая тръгваме. Каката, която бясно се е втурнала в пубертета, има собствено виждане за всичко. В случая, отказва да стои между близнаците на задната седалка в колата. Остава в единия край. Слага слушалките в ушите и „отплава“ нанякъде. Така близнаците, оставени в непосредствена близост един до друг, веднага успяват за нещо да се сдърпат и сбият.

Ето че стигаме до Трън, налага се да заобиколим центъра заради някакъв фолклорен фестивал. Още малко по асфалтиран път с много дупки и паркираме в началото на пътеката. Гледката е завладяваща. Началото на пътеката – подмамващо. Всичко е прекрасно. И трите деца се надпреварват кой по-бързо ходи. Шеги и закачки, добро настроение в началото. Следва леко спускане към реката и минаване по мостче. После леко изкачване. Тук обаче мама започва да диша тежко и дава първи признаци, че наклоните от ниско към високо не са за предпочитане. Кратка почивка в беседка, изпиване на половината вода, с която разполагаме и се втурваме в първия от поредицата тунели. Хладно, но тъмно. В точния момент някой от децата казва нещо за MINECRAFT зомбита и тримата плътно се притискат към нас и търсят ръце за кураж. Излизаме от тунелите и ни залива отново безстрашие.

Пътеката, която преминава в широк път е равна и се вие из чудна широколистна гора. От време на време се отварят гледки към реката, която се е разляла лениво нашироко и е забавила своя бяг.

Не използвайте мобилни телефони за навигация -Parentland.bg

Снимка: Калоян Илиев

След час прави остър завой и влиза в някаква махала, като се промушва между стари, но накипрени къщи. Това, че виждаме хора ни успокоява, явно не сме се загубили съвсем. Поздравяваме. Хората ни отвръщат. Стигаме до един рибарник за пъстърви. Почти можем да ги пипнем. Разбираме, че пътеката продължава встрани и че в нейния край ще се озовем отново на паркинга, където оставихме колата. Шмугваме се в гората. Тук пътеката става стръмна. Момчетата се скарват за някаква не толкова права, но безполезна пръчка.

Каката наперено повежда групата. Не след дълго и трите деца се откъсват и ги губим от поглед. Аз дърпам запъхтяна мама за ръка нагоре. Забелязваме децата да ни чакат на една седловина до която скоро стигаме и ние. Добрата новина е, че намираме една дървена табела, която оказва посоката на пътя. Лошата е, че някога забита неподвижно на кол, сега се въргаля по земята и показва не много убедително на къде да продължим. С набитото си око на опитен планинар виждам продължението на пътеката и след кратка почивка давам указание да тръгваме. Ободрен виждам как теренът става значително по-равен. Каката, обаче, определено подведена от счупената табела и доскорошното водачество, посява зрънцето на съмнението:

– Тате, сигурен ли си, че пътят е натам?

– Да – убедителен съм аз – ето я пътеката, след малко става равна.

Дори избързвам напред, за да се уверя в собствените си думи.

– Мамо – не се дава каката – я виж на GPS-а дали сме на прав път!

– Какъв GPS, каква навигация, разбира се, че сме на прав път! – не мога да повярвам, че се съмняват в способностите ми за ориентация.


Тук мама след кратко колебание вдига телефона и почва да търси. Съвсем „на място“, категорично и тържествено обявява:

– Близо сме до границата…


Край! Духът е освободен от бутилката. Ясно е, че сме близо до границата. И как точно на телефона ще се види дали пътеката е вярна?! За децата границата звучи много страшно – като звяр с огромни зъби и зейнала паст. Каката тържествува. Близнаците гледат уплашено. Ситуацията е комична и не сдържам смеха си, но това не помага за мотивацията на групата.

– Доверете ми се – казвам аз – на прав път сме! – и отново повеждам напред.

Каката не спира да мърмори, а близнаците един по един идват да ме питат:

– Тате, загубихме ли се? Ама кажи честно!

А пътеката като слънце – широка и равна. Повече от половин час каката праща момчетата да задават едни и същи отчаяни въпроси с плачевни гласове. Умората осезаемо се присъединява към  групата. Мама върви и мълчи – пътеката е почти равна и от помощ няма нужда.

Пак край. Този път за добро. От тук вече се вижда паркингът и нашата кола. Ситуацията се променя коренно. Настава оживление, импулс идва в краката. Всички съмнения са се изпарили. Само кандидат тинейджърката все още мълчи и се чуди как да реагира в новата ситуация. Всички сме гладни. След минути вече сме пред импровизирано капанче и поръчваме обяд. Храната разбираемо изглажда натрупаните недоразумения в групата. Отново се смеем.

Следва спокойно прибиране в София, най-вече защото на задната седалка всички деца спят. Някои със слушалки в ушите.

И така – внимавайте с екопътеките в близост до държавната ни граница. Или със заповед забранете използването на мобилните телефони за навигация.

→ Още статии от Калоян Илиев

Коментари