Десислава Танева

от Деси Танева

Моите първи стъпки в родителството са на три седмици. Ще си кажете: „Какво пък знае това момиче за родителството, с бебе на три седмици!“ Ето какво.

Родих секцио по препоръка на лекаря. Видях нашето момче първо на операционната маса, увито като мумията от едноименния филм, едно малко личице, което целунах набързо.

Следващата ни среща беше чак след 24 часа, изпълнена с вълнение, както се полага на първа среща от голямо значение. Истината е обаче, че когато ми го донесоха, или по-скоро – докараха, от едно съвсем малко личице ме погледнаха две ококорени очи, и аз си помислих: Не знам какво да правя!

→Вижте също: РОДИТЕЛСТВОТО – СПОКОЙНО, ПРОСТО БЪДИ ТАМРодителството - просто бъди там

 

Съквартирантката ми по стая и съседка по легло веднага взе своето, започна да го носи и да го люлее, а аз си стоях като вцепенена, и само се осмелявах да го завия, за да не му е студено. Болничната обстановка ми подейства доста стресово, чувствах се много изтощена, кърмата не идваше, а нощем аз, която се кълнях, че щом си взема детето, няма да го дам на никого, все пак го давах на акушерките, за да поспя 2-3 часа.

Операцията ме болеше, не можех да го нося на ръце, и така продължи до изписването. Момичето, с което бяхме в стаята разпознаваше плача на своето бебе от края на коридора, а аз така и не успявах да различа гласа на моето сред хора от пеещи новородени в акушерската стая. Тичах при тях за всичко, абсолютно неразбираща защо моето дете се къса от рев.

Когато се прибрахме вкъщи, на посещение дойде педиатърът, а освен това помолихме и една от старшите акушерки в болницата да ни посети и да ни даде някои инструкции.


Тази жена, прекрасен човек и професионалист, ни показа неща, които не бях прочела в нито една книга, бързо, точно и с много търпение и положителна енергия. Да я повикаме у дома беше едно от най-смислените решения, които взехме през първия месец на детето. Беше безценно като опит и вдъхване на кураж, че можем и че се справяме.


В следващите дни и седмици имаше периоди в които детето плачеше, а аз го гледах, после аз плачех, a то ме гледаше. Истината е, че сутрин копнеех за чашата си с кафе и да отворя телефона със социалните мрежи, които следя. Измъквах се на пръсти от стаята и бягах в хола, с истинско облекчение, че мога да остана замалко насаме. Също е истина, че през нощта просто не можех да стана, и понеже проблемът с кърмата все още стои на дневен ред, таткото всяка нощ храни и успокоява детето. Сподели ми, че съм много смешна, като се събудя в четири сутринта и попитам делово: „Това сега храненето в един часа ли е?“, след което отново припадам в несвяст до сутринта.

С усмивка - Parentland→Вижте също: РАЖДАНЕ С УСМИВКА

 

А когато раждах, си представях как ще стана перфектната майка, която ще е в идеална хармония с детето си, ще знае веднага точно от какво има нужда, ще умее да го успокои на мига, ще скача при всяка негова нужда и ще го гледа с часове, без да отделя поглед…


А после се оказа, че изобщо не е така, че аз съм си същия несъвършен човек, който си бях и преди да родя.


Обаче ето какво – след няколко седмици вече мога да разпозная за какво плаче моето момче: дали е гладен, дали пелените са за смяна, дали просто иска да го гушнем. Пея няколко детски песнички и го люлея с удоволствие, издържам по 20-тина минути, а той ме награждава с най-страшно сладката усмивка върху спящите си устни. И това не защото се напъвам да стана идеалната майка, вече се разделих с тази илюзия, наистина скоростно. Това е защото лека-полека, с всеки изминал ден в сърцето и живота ми се отваря все повече място за нашето дете, и се успокоявам, чес времето ще стана точният родител, от който той се нуждае.

Просто ей така, съвсем естествено, и без да се напрягам. Стига само да се отпусна и да не бързам. Защото виждам, че той и такава ме приема и замира от щастие при всяка прегръдка…

Коментари