Типично в мой стил. Мечтая за нещо страстно и напоително. Когато го получа, обаче, ставам неуверена. Трябва ми време да свикна с промените, да канализирам чувствата си, които идват с тях. А след това, о, след това просто заобичвам сбъднатата мечта с цялото си сърце. Безусловно, всеотдайно и непроменимо.

Не знам защо се изненадвам, че се случи по същия начин с моята дъщеря. Мечтата за дете зрееше в мен с години, отглеждах я нежно и я хранех с любвеобилни мисли, поливах я с копнежи за малки пръстчета и пухкави одеяла. Докато я носех под сърцето си, борейки се с физическите неразположения и изчитайки колкото се може повече информация, за да съм подготвена как да се грижа за нея, в мен разцъфваха фантазии, копнежи, идилични картини. Например, как аз чета книга, а тя спи до мен или пък как аз готвя, а тя си играе вглъбено на пода. О, блажени мечтания, нямащи нищо общо с реалността.

Когато я сложих за първи път на гърдите си, помня, че изпитах дълбока увереност. Бях се подготвила за любов от пръв поглед, за сълзи в очите, за трепетно вълнение, но не и за това спокойствие. В следващите дни изненадано опипвах чувствата си с върха на езика си.


Гледах я как спи, как хваща пръстите ни, как тъмните ѝ мигли се спускат нежно върху бузите и се опитвах да открия в себе си онази опустошителна любов, за която всички майки говорят. Започнах да се страхувам, че липсва. На нейно място изпитвах абсолютно спокойствие, че знам как да се грижа за нея.


Че тялото, аромата на кожата ми, ритъмът на сърцето ми я успокояват неизменно. Че се справям без проблем с кърменето. Че усещам кога я мъчат колики или кога има нужда да се движи, за да ѝ помогна да заспи. Знаех всичко идеално. Къде бяха обсебващата любов и притеснението? Къде бяха неувереността и бурните чувства?

Реших, че нещо с мен не е наред. Всъщност се сбъдваха най-големите ми страхове. Способността ми да владея чувствата си винаги е била едно от най-добрите ми качества. Аз не губех равновесие и контрол, не избухвах неоснователно, не се поддавах на лошо настроение. Аз бях стабилна като камък и понякога се чувствах точно толкова… непроменима. Липсваше ли в съзнанието ми онази специална нишка, благодарение на която сърцето губеше всички свои връзки със земята и се отдаваше без ограничения на любовта?

Всички майки около мен говореха често за тези неземни чувства и аз някак бях приела за даденост, че задължително ще ми се случат. Можех ли да попитам някого? Имаше ли и други изключения като мен? Срамувах се да призная обърканите си възприятия, затова предпочетох да мълча за тях.

→ Вижте още: Обич твърда като камък, мека като длан

През следващите месеци забравих за всичко това. Дъщеря ми почти не спеше, не желаеше да напуска прегръдките ни, не желаеше по никакъв повод да остава сама, дори и за няколко минути. Кърмех я сякаш денонощно, пеех песни, люшкахме на ръце, разхождахме я, често плачех от безсилие и неспособност дори да си взема душ. Знаех, че това се случва с някои деца, но винаги съм си представяла, че моето ще бъде от другите.

Ако се хранех, го правех с една ръка, с другата държах нея. Ако бях в тоалетната, тя беше с мен. Докато се къпех, чувах плача й. Мислех си, че някъде греша, както ме убеждаваха и съветите на близките ни. Продължавах обаче да изпитвам онази дълбока и непоклатима увереност, че правим най-доброто, от което тя има нужда. И продължавахме да го правим, въпреки физическото и психическо изтощение.


Изгубих способността си да мисля последователно. Изгубих таланта си да пиша бързо, изобщо да пиша смислено. Изгубих способността си да се вглъбявам в книги и изцяло спрях да чета. Престанах да готвя и да рисувам. Да садя цветя на балкона. Спрях да бъда всичко, което съм била винаги.


Сега, когато поглеждам назад, виждам, че в тези седмици и месеци скалата се е пропуквала и променяла толкова сериозно, че просто не съм имала сили да го осъзная. Помня, че бях едновременно толкова щастлива и толкова нещастна, че предпочитах да обърна гръб и на двете чувства и да изчакам времето да мине и да дойдат други дни. Не казвам по-добри, не, тези бяха по свой начин съвършени. Просто мен ме нямаше, имаше я само нея и нейните нужди и желания, ясно и категорично изявявани във всяка една секунда.

→ Вижте още: Мило момче

После дойде промяната. Тя започна да открива света и да става ужасно, разрушително любопитна дори. Падаше от леглото. Пищеше по цял ден. Опитваше на вкус абсолютно всичко, освен храна за големи бебета. Отказваше да стои на едно място. Тъмните ѝ очи ме гледаха изпитателно, сякаш бях най-интересният обект на света и същевременно леко ѝ омръзвах в края на дена. Продължаваше да не спи. А аз започнах да осъзнавам липсващите си таланти и да скърбя за тях.

Как мразех това самосъжаление, подсилвано многократно от безсънието. Знаех, че съм мелодраматична, но не можех да се спра. Всички ми бяха виновни, че съм уморена. Всички бяха виновни, че представите ми за спокойно и спящо бебе, а аз – четяща книга, така и не се сбъднаха. Всички бяха виновни, че живеех живот между реалността и нейните желания, на ръба на безтегловността.


А тя беше там. Започна да ми се усмихва съзнателно. Започна да се сгушва в мен, понякога, за секунди. Започна да ме милва по лицето, да танцува, да заспива в ръцете ми всяка вечер. Започна да притихва и да ме гледа влюбено в очите, да ме хваща за ръката, уверена, че съм там, че съм нейна.


Започнах да откривам нови таланти. Открих, че мога да ѝ правя играчки, които да са ѝ интересни, защото традиционните не бяха. Открих други изкуства, които замениха писането, макар скоро и то да се завърна. Бавно и мудно течеше мисълта ми, преплетена винаги с мисли за нея, но все пак думите бяха там и отново се спускаха като бистър поток в сърцето ми. Забравих за онези притеснения от първите месеци или умишлено се скрих от тях. Все пак всичко с нея беше наред, това, че не ме биваше да бъда погълната от чувства, не означаваше нещо кой знае какво, нали?

Измина година. В една притъмняваща зимна вечер с нея лежахме на леглото, след дълъг и уморителен ден. Клепачите ѝ трепкаха все по-бавно, дишането ѝ се успокояваше равномерно, виждах как изминалите часове се отдръпват от лицето ѝ, давайки място на съня. В мен нямаше мисли, само покой. И тогава в сърцето ми запърхаха изненадани думи. Та аз я обичам! О, как я обичам само. Завинаги и непроменимо, всеотдайно и вярно. Промяната, която беше донесла, най-после взе правилното си име и се нарече любов. Силна, стабилна и уверена, точно като мен самата, твърда като камък, мека като длан.

Обичах я точно такава, каквато е, по-хубава от всяка мечтана мечта, дива и упорита, любопитна и неспокойна, търсеща и искаща, изтощителна и вдъхновяваща, прекрасна моя дъщеря. Любовта ми е точно тази, от която тя се нуждае, а нейната обич е съвършенството, от което има нужда сърцето ми.

Да, напълно съм уверена. Думите са завинаги изсечени в камък.

Коментари