Сутрин е най-тежко.

Да се преборя със себе си, да вляза в детската и да почна да ги будя.

Събирам сили за тази процедура всеки ден от 5 до 6, докато си пия кафето, вътрешно крещя „Омммммм!!!!“ и „Уууусссаааа!!!!“ и си отварям чакрите с минимум три цигари.

Спят дълбоко и сладко, и знам, че този сън им е толкова необходим, колкото е необходима и за мен смелост, за да ги събудя. Спят така в работни дни. Събота и неделя са дните, в които няма проблем да станат в 6 и да припяват индиански заклинания, докато стрелят с лък по вратата на спалнята.


Сутрините са свързани с постоянното закъснение. С мрънкането и „само още пет минутки“. С тътрузенето на чехли в посока банята, после сънено провлачване на същите чехли в посока кухнята.


Времето, необходимо ни да стигнем от нас до училището, е десет минути. И то при положение, че не се спират да мачкат всяко куче, имало неблагоразумието да се изпречи на пътя ни в ранни зори. 126 пъти (толкова са дните, откакто е започнала учебната година) съм го обяснила. Но за тях времето има различно измерение и всяка следваща сутрин до края на учебната година ще продължа да го разяснявам.

Обличането. Не това, онова, трето, не, не….дай пак първото.
„Това е розово! Омръзна ми това розово!“ – голямата.
„Ама аз не искам тая туника! Нали за днес ми обеща да съм с рокля!“ – малката.
Сресването на порасналите коси. Не се става току-така Рапунцел.


Задължителен рев – традиционен като прогнозата за времето.


И традиционната заплаха, че ще ги подстрижа. Нула номер. За да е лесно. Поредният рев. Защото ще приличат на момчета, а това „само ти си мислиш, че е модерно“.

Преди време в нета се въртеше едно клипче, в което дама от азиатски произход успяваше за 7 минути да си събуди детето, да го облече, да му направи закуска и то да я изяде. През тези седем минути майката надава фелдфебелски насърчителни викове. И аз опитах. Най-доброто ми постижение беше 45 минути. Трябва да усъвършенствам фелдфебелския тон. Или да заведа децата на лекар. Може би звукът от гласа ми достига до ушите им със закъснение и затова седемте минути си остават непостижим рекорд.

Почти на вратата въздъхвам.

Още не знам дали от облекчение, че поне са се сетили да си обуят маратонките и са успели да си вземат: книгата, играчките, двете раници, една къща-чайник с приблизително 46 понита вътре, шапките, екипа за физическо, поличката за танците и един албум със стикери. Господ да ги поживи тези милите хора от „Билла“, много са полезни тия албуми.


Може и да стигнем днес навреме. В училището. В градината. А току-виж и аз съм стигнала навреме на работа, и то без вече да съм твърде уморена. Понякога стават чудеса.


Голямата се оглежда в огледалото. „Не е зле.“ – казва.

Малката : „То не е важно само да си красива, трябва и да си умна!“

Денят започва с усмивка.

Коментари