Виолета Азис

от Виолета Азис

Трудно ми е да започна, както всяко начало при мен. Минаха месеци, през които се чудя какво става.

Сигурно още дълго няма да намеря достатъчен отговор на тези и други въпроси. Често пъти анализите блокират спонтанността, даже ми се струва, че при мен се случва винаги.

Харесва ми да имам план, да знам кое след кое следва, така съм спокойна. Преди вярвах, че няма ситуация, с която не мога да се справя.

Обикновено не мисля за трудностите, докато не се сблъскам с тях. Не е умишлено, просто така функционирам. В повечето случаи това действа, но невинаги.

Установих обаче, че трябва да се говори за тези неща, в подобна ситуация всеки може да попадне.


Последните 6 месеца не приличат на никои други 6 месеца от моя живот.


Kогато наближи февруари тази година си мечтаех за ски. Не беше много студено, но все пак горе имаше сняг. Качвах се често на Витоша, ей така, за да погледна и да вдишам височината. Ходех на кино почти всеки ден, обичам филмите. През деня почти винаги бях сама и правех много дълги разходки. Харесвам следобедите, в които се рея без посока из града. Понякога се виждах с приятелка. Тя има дете и ми разказваше търпеливо и внимателно за рисковете и хубавите моменти, какво да очаквам и за какво да бъда подготвена. Други ми дадоха книги. Още са в плика, едната я погледнах оттук-оттам, има красива корица и картинки вътре.

Ерата преди децатаВижте също: ЕРАТА ПРЕДИ ДЕЦАТА=>

 

Около нас почти всички имат поне едно дете. Чувала съм какви ли не истории. Като цяло ползвах моето лично правило – не мисля, докато не дойде моментът, а и …не може да е чак толкова трудно, все пак съм се справяла с какви ли не неща.

През февруари втората стая у нас беше гардеробна и нещо като склад. Преди да дойде някой бързо набутвах всички излишни неща вътре, за да е подредено. Ползвах я и за простиране.


В един момент сглобихме малко бяло креватче, от моята страна на спалнята, за да ми е удобно през нощта, ако се налага да ставам.


Неделя вечер е и отиваме на рожден ден. В този период си лягах късно. С черна рокля съм, даже е с дантела. Малко ми е трудно да стоя седнала, защото коремът ми тежи. Не помня какво си поръчах. Прекарахме весело и много се смяхме.

Понеделник, като всеки друг в последно време – разходка в парка. Купих си свещ и кутия бонбони, вечерта ще празнуваме вкъщи, даже имаме шампанско.

2:55 ч. – вторник. Вече сме трима. Не стана толкова бързо, колкото ми се искаше, но пък успях.

От стая в стая, плач, безсъние, плач, объркване, болка, плач, безвремие, сняг, забвение, плач, безпомощност, опит за …опит.

Вече е края на март, празници…рядко идват хора у нас, тръгват си бързо, всеки казва по нещо.

Не мога да мисля, опитвам се да си спомня каква бях и започвам да плача. Изгубих се. Опитвам се да се правя, че нищо не се е променило, опитвам се да намеря начин да продължа, но нямам сили.

Следродилна депресия - ParentlandВижте също: НЕ, НИКОГА НЕ СЪМ БИЛА В СЛЕДРОДИЛНА ДЕПРЕСИЯ=>

 

 

Губя надежда и пак я намирам, докато търся решение. Обяснения бол – хормони, следродилна депресия, паника, параноя, липса на помощ, липса на опит, липса на сили. Щяло да мине, но какво от това, след като мен просто ме няма.

Мисълта, че ще бъда сама с детето ме ужасяваше, не исках дори за секунда да оставам вкъщи.


Изпитвах непоносим страх – от нея, от дъщеря ми. Страх ме беше, че няма да мога да спя никога повече; че болките ми няма да спрат; страх ме беше, че не се грижа добре; че развалям брака си; че не ставам за майка; че никога няма да съм щастлива; че не се справям. Изпитвах огромна вина. За всичко.


На втората седмица малката стая стана детска. Тя спеше там сама, а ние на смени.

Прекарваше нощите предимно с баща си, а аз вечер си лягах по светло, за да стана, когато се наложи. Струваше ми се, че не ме харесва, и още по-непоносимото – че не ме обича. Мислех, че предпочита баща си. Той не плаче и някак се разбира с нея. Плача и за това.

Атентат – плача, горките хора. Паднал самолет – плача и си спомням, когато баба ми плака за смъртта на Даяна.  Сега я разбирам и плача и за това.

Концентрация – нула. Правя плахи опити да чета, памет – 3 минути. Действам на автопилот. Понякога с часове се взирам в нея. Толкова е малка, нежна, крехка и едновременно с това силна и въздействаща. Не може да говори, но тя диктува всичко.  Иска ми се да избягам, но нямам право и изобщо, как може да си мисля тези неща! Oпитвам се да направя всичко, което е по силите ми и изглеждам тотално абсурдно в очите си. Всичко е нищо, сега.

сивата гостенка - Parentland.bgВижте също: СИВАТА ГОСТЕНКА=>

 

След повече от месец си говорим за нас:

– Ти какво очакваше?

-Не знам, наистина не знам…мислех, че ще е лесно…

-Стегни се! Ти си майка.

Удар с длан по челото. МАЙКА!

-Опитвам се, не знам как.

-Аз ти помагам колкото мога, но майката е една, няма кой да я замести. Това е.

Втори изстрел в моята безжизнена душа. Работя като психолог, хората идват, за да ми споделят проблеми всякакви. Обичам работата си, но мислех, че никога няма да мога да върша пак това, защото не знам къде съм отишла и не мога да си тръгна от там.


Къде са всички, нали? Няма ли някой близък? Сякаш нямаше… Давех се. Кошмарите ги имам и го днес, но вече умея да ги обработвам. Споменът е зад гърба ми.


Така сме устроени, че всичко избледнява и губи силата си, за да можем да продължим напред. Просто понякога е бавно.

Скрита вкъщи, сама в главата си, поглеждам тук-таме някоя статия или блог, където пишат майки, с по едно, две и даже три деца. Ох, животът е песен! Какви са тези, които все се оплакват? Толкова е лесно и забавно с деца. То не бе кърмене, излети, пътувания, изобщо, даже е по-лесно от преди да имаш деца.

Предполагам, че за някои е така. Обаче има и други, за които е трудно.

След 2 месеца намирам две ръце и голямо сърце. Баба ми. Тя стои с дъщеря ми, а аз успявам да поспя 1-2 часа.  Понякога. След треска не кърмя. Вина и сълзи, но чувствам истинско облекчение.

Откривам телефона и разговорите, за първи път от няколко месеца. Понякога и срещи –  набързо, но толкова важно в този момент.

Тя не плаче безутешно както преди. Вече е на четири месеца.

Започваме да пътуваме – заедно навсякъде. За първи път се разделяме за цели три дни.

На 6 вече е била в самолет и в кола, на море и на планина. Не съм сигурна, че пътуванията ѝ допадат, но мисля, че започва да харесва повече мен.

Много усмихнато бебе е. Интересува се от хората и разглежда всичко, иска да види и да чуе. Мисля, че обича да ѝ пея. Не мога да пея правилно, но се опитвам.

Спи самостоятелно в стаята си – тотална заслуга на съпруга ми.

Понякога ме гушка, целувам я много, мирише хубаво, има мека руса коса, очи сини и дълбоки като океана, с форма на бадем. Дълги пръсти, слаба и висока, с чип нос и дълги мигли.

Не обръща внимание на животните, но насекомите я изумяват. Летят и шумят!

Харесва спортни предавания, особено футбол и тенис, обича да стои на масата до късно и да слуша разговорите ни, седнала в нечий скут, за предпочитане моя.

Скубе и драска, също целува. Сутрин понякога говори на нейния език и ми се усмихва.

Не обича сладки неща, освен сливи и круши. Каша – не!

Хапва малко, защото няма време за повече. Животът я чака ♥


Вижте още от ВИОЛЕТА АЗИС=>

Вижте още по тема СЛЕДРОДИЛНА ДЕПРЕСИЯ=>

Вижте още по тема МАЙЧИНСТВО=>

Вижте още по тема БЕБЕ=>

 

Коментари