от Даниела Ламбова

В миналото много пътувах по работа.

Самолетите ми бяха като градски транспорт, можех да се ориентирам на всяко летище, даже имах сребърна карта на голяма европейска авиокомпания, която ми даваше ред предимства при многобройните ми полети.

Бях свикнала да пътувам основно сама, което невинаги беше забавно, но ми осигуряваше гъвкавост, свобода и спокойствие. Бях един миниатюрен и незабележим елемент от пъзела на летищната система. Наблюдавах хората около мен: туристи, групи, семейства с деца, бебета, които крещяха през целия полет… Моето присъствие не се забелязваше на летището, за разлика от тяхното. Чувствах се почти инкогнито сред тълпите и необятните пространства.

Понякога се случваше да пътуваме двамата с половинката ми. Това бяха моменти на спокойствие, мир и почивка. Беше хубаво да усетиш, че не си съвсем сам на огромното летище. Чувствахме се отпочинали сред хората наоколо – групи, семейства, баби и дядовци, деца… И пак имах усещането, че сме незабележими сред масите, защото на нас никой не ни обръщаше внимание.


Този статус се промени рязко, след като се появи синът ни Леонардо.


Докато на баща му понякога все още му се случва да пътува сам или с колеги по работа, моите полети вече се ограничиха единствено до семейните пътувания: мама, татко и детето. Дори и да не сте пътували в самолет с малко дете, вероятно се досещате, че не е голямо забавление. Колкото по-малко е то, толкова е по-стресиращо пътуването. Разбира се, понякога късметът е на ваша страна и детето спи през целия полет, но подобна случка е по-скоро щастливо изключение, отколкото правило.


Пътуването като подарък

 

Вижте също: ПЪТУВАНЕТО КАТО ПОДАРЪК=>

 


И така, вече три години успешно пътуваме с нашия неособено кротък син. Самият полет е нищо всравнение с подготовката за него: опаковане на багажа, регистрация, преминаване в безмитната зона, чакане (особено напрегнат момент!), качване в самолета. Вече я няма рутината, с която вършех тази поредица от действия – сега докато събирам багажа вкъщи, трябва да наблюдавам някой да не извади нещо важно от него или да не сложи нещо ненужно; докато си събувам обувките и си махам колана при митническата проверката, трябва да следя и какво прави детето и да коригирам своевременно всякакви опити за пакости; докато чакаме на терминала, трябва да предвидим разнообразни начини за забавление, за да не подивее малчуганът…

Последното ни пътуване се оказа по-трудно от очакваното, защото полетът закъсня с повече от час. По незнайни причини напоследък точно в късните следобедни часове нашият Леонардо се превръща в истински пакостник, способен да изкара извън нерви и светец. След като успешно минахме през всички багажни отделения и проверки, благополучно се настанихме в кафето на терминала и си поръчахме сандвичи. На една маса до нас имаше двама мъже, които разговаряха, но и ни поглеждаха сякаш сърдито изпод вежди отвреме навреме.


В рамките на половин час нашият син успя: да изяде плик с детски бисквити и да изпие половин бутилка вода, заливайки се с 1/3 от нея; да събори един стол и да вдигне неимоверен шум, влачейки друг; и не на последно място – да си напишка дрехите си в тоалетната.


За щастие носехме резервни и след като благополучно го преоблякохме, той продължи да се залива с вода, която уж пиеше, и да влачи столовете из фоайето. Господата до нас ни хвърляха кратки погледи, които на мен ми се сториха силно обвинителни.


Двамата на път. Ами децата?Вижте също: ДВАМАТА НА ПЪТ. АМИ ДЕЦАТА?=>

 


След поредното шумно дърпане на стола, отново засрамена се скарах на сина ни, при което единият от двамата мъже се обърна към нас на италиански:

– Едно нещо е сигурно тази вечер – каза той, а аз реших, че се готви да ни направи сериозна забележка, тъй като очевидно съвсем сме прекалили с шума и пакостите – И това е, че тук има трима Леонардо.
Веднага ми олекна, защото явно човекът се забавляваше с нас.

– Един, двама – преброи той себе си и приятеля си – и още един – посочи той и нашия Лео.
Засмяхме се дружно и аз мигновено осъзнах, че не сме единствените хора с дете на летището, че и други палави деца чакат своите полети също като нас, и че в крайна сметка всичко е просто в реда на нещата.


Вижте още от ДАНИЕЛА ЛАМБОВА=>

Коментари