На 6 вече знаех буквите и цифрите. Можех да смятам и чета, не перфектно, но началото беше поставено. И беше едно наистина добро начало.

Помня как през ваканциите и съботите и неделите гостувах на баба и дядо в Кресна (което е на 15 минути от селото, където живеех). Имах си една единствена приятелка, но приятелка като за целия свят. Живееше в съседната къща и това, както и фактът, че квартал Котата е доста малък и има предимно възрастни хора, чиито внуци идват през ваканциите, ни сплоти допълнително.


Имахме страхотно детство, не само защото сме живяли през 90-те и не е имало компютри, както сега. Благодарение на нея и това, че беше 5 години по-голяма и 5 пъти по-умна и отговорна от мен и другите ми приятели, вършехме не само щуротии, но и умни неща.


Сред спомените за щуротиите имам няколко ярки:
– Играем на кукли и шием дрешки за тях.
– Играем с нейните въдици и надуваемия басейн с изкуствени рибки, които трябваше да ловим. Това все още го има по детските паркове.
– Обикаляме гората над нас, повлекли кучето на баба, барабар със синджира, докато не стигнем до другия край. След няколко часа, когато цялата махала е в паника, че сме изчезнали. Намира ни майка ѝ на стадиона, а нас ни очаква най-страшното наказание – да не ходим на детска дискотека.

Бърза вметка – детската дискотека представляваше следното: аз, кака и баба отиваме в дискотека „Бриони“ към 6-7 часа следобeд, сядаме на маса, поръчваме кола и картофи със сирене, слушаме музика час-два и се прибираме. Е, когато бяхме непослушни, ни лишаваха от това удоволствие.


Кучето от историята по-горе го изгубихме по пътя. Оказа се, че се е върнало преди нас, но своевременно е паднало във външната тоалетна на съседите. Наложи се да го къпят. Поне веднъж.


Сред забавните моменти беше и гледането на слънчевото затъмнение през опушени парчета стъкло, но с още 2-3 приятелчета. Те живееха в последната къща, ромчета. Бяхме стабилна банда, организирахме си игри с томболи, беряхме от черешите на съседите, едното момче се качваше по лозниците, за да ни къса грозде. Бяхме щастливи заедно…

Всичко се промени, когато пораснахме и момчето и момичето се преместиха да живеят в по-голям град. Останахме само аз, кака и другото момче, което също играеше на кукли с нас.

Умнотиите, които вършехме, се изразяваха в учене как се пише, чете и смята. Имаше пред къщи едно квадратно парче метал/ламарина с тъмен цвят. Кака носеше тебешир от училище и ми пишеше задачите за деня. Имахме си и гъба, за да трием „дъската“. Разполагахме си с малко училище на открито. Най-любимите ми часове!

Благодарение на нея в първи клас умирах от скука, докато още бяхме на първите букви от азбуката, а другите ми съученици нямаха представа, че има буква Щ. Дори класният ми ръководител настояваше да ме местят в по-горен клас, защото съм била много пред останалите. Майка ми не се съгласи и си останах в същия.


С годините нещата се промениха. Виждахме се все по-рядко. Все по-малко ставаха общите ни преживявания и спомени. Но любовта ни се съхрани в онези чекмеджета в сърцето, които рядко отваряме, но знаем, че са там и ни е топло.


Пораснах и дойдох да уча и живея в София. Кака завърши висшето си образование, омъжи се и вече си има прекрасно дете. Има всичко това, което знам, че заслужава, защото се е борила. Осъзнато, с воля и с много любов и търпение. Като онези любов и търпение, с които ме учеше как се чете, пише и смята.

Винаги ще те обичам, задето си ми дала повече, отколкото някога ще мога да ти дам аз.

P.S. Извинявай, че веднъж изхвърлих дрешките на куклата. Просто ти умееше да шиеш по-добре…

Коментари