Тея Дия

от Тея Дия

Съзнавам, че тези текстове винаги ще бликат от най-пресните ми рани. Защото колкото и рафинираща функция да има родителството за нас самите като хора, толкова и безпощадно насочва огледалото пак към нас.

Пропуснах последното боледуване на детето си, защото започнах нова работа и първата седмица се налагаше да се отдам напълно. Той, разбира се, се разболя точно тогава, като да напомни кой е най-важният, не, кой е единственият ми приоритет. За щастие, баба му успя да се включи с пълноценна и стопляща грижа, каквато аз не успях да дам в този момент. Веднага след това, през втората седмица на обучителния ми период, се разболях и аз, с разликата само, че аз наистина не можех да стана леглото. Повали ме толкова рязко и безмилостно, че онова с приоритетите ми се изплъзна.

Или всъщност не, стана ми по-ясно. Ако детето ми зависи от мен и баща си, то аз и баща му сме длъжни да сме добре.


Когато семейната синергия е разместена, всеки страда по свой си начин.


Най-тревожното е теглото на „багажа”, който се боя, че мога да предам на сина си. Ясното съзнание, че всеки родител по някакъв начин неволно наранява детето си е силно мотивиращо да даваш най-доброто от себе си, но дали пък то е най-доброто за детето?

Създаването на психически стабилна личност е нещо като да виждаш себе си в процес на изработка. Знаеш къде може да се пропука(ш), къде да се издъни(ш), къде би могло да блесне(ш). Това е най-изцеждащата работа по себе си. Познавам хора, които отказват да имат деца, защото се боят, че те ще наследят техните най-тъмни страни, техните доказано лоши модели на поведение, техните комплекси. Познавам и такива, които пък плюят на подобно становище и смятат, че човек сам изгражда себе си от нулата.

Има и такива родители - Parentland

→ Вижте също: ИМА И ТАКИВА РОДИТЕЛИ

 

Аз съм от вида, който смята, че щом съм създала дете, моя грижа е да му дам най-доброто начало и най-добрите механизми за оцеляване. И в моментите на лични житейски спънки ми се иска да не се разклащах толкова много.  Тази година синът ми за пръв път ме видя да плача неудържимо и инстинктивно разви рефлекс да ми казва „не плачи, мамо” всеки път, когато дори леко се разстроя. Как ли изглежда тази мама, която винаги е бойна, бърза и с цялото си самообладание, в очите на 102-сантиментровото човече, рухнала изведнъж.


Колко е допустимо да показваме ясно на децата си и какво да пазим за себе си?


Емоционалният обмен е също толкова особен въпрос като с голотата при родителя от другия пол – не знаеш колко, кога и ДОкога можеш да си я позволиш. В унеса си от това, че сме скачени съдове лесно можем да се подведем да мислим, че децата са част от нас, но не, не са. Не са още от мига, в който ги отделяме от себе си, и да натрапиш емоционалния си арсенал на едно малко дете е проява на егоизъм и незрялост. (Ситуация, в която съм изпадала неколкократно).

Този текст е едно голямо питане към по-опитните и по-преживелите родители от мен. Какво правите, за да сте що-годе спокойни, че детето ви расте психически здраво? Щастливо. Четете му до откат, водите го на театър, кино, море, планина, играете си заедно при всяка заявка, понасяте стоически всички кризи на растежа?

Все си мисля, че отговорът сочи обратно към нас.

 


⇒Вижте още от ТЕЯ ДИЯ

⇒ Вижте още по тема МАЙЧИНСТВО

⇒ Вижте още по тема ПСИХОЛОГИЯ

Коментари