Гергана Илиева

от Гергана Илиева

Когато  ме е родила, майка ми е била на 21. Нищо странно за 70-те, но по това време тя е редовна студентка, започва работа и сменя градския ВУЗ с друг на 200 км, защото в местния по някаква причина не  разрешават да се прехвърли задочно.

Едва ли ѝ е било лесно, имам детски спомен как дъвчи зърна кафе, докато учи за изпити, за да не губи време да си мели и вари (тогава още нямахме електрическа мелничка, а с ръчната ти се откачаше ръката).

Не знам тази ли беше причината, или редица други битови и небитови фактори изиграха роля (в тези времена с години се чакаше за апартамент и кола), но брат ми се появи 10 години и 9 месеца след мен.


Нямам спомен дали съм искала братче/сестриче, но и със сигурност никой не ми е дал право на вот в семейното планиране. Всъщност благоволиха да ми кажат едва когато в края на лятото се прибрах след поредица лагери и заварих майка ми с очеваден корем.


След раждането на брат ми първоначално реагирах с обичайната детска ревност, все пак ме детронира от 10- годишна хегемония като център на вселената – единствено дете и внуче. И понеже половата култура при  десетгодишните по онова време тогава беше нулева, с дни настоявах да го върнат в родилния дом,  откъдето беше „взет“.

Ревността обаче бързо отстъпи на радостта от сбъдната мечта на всяко момиче – имах си жива кукла. Разбира се, не се размина без няколко екстремни ситуации за куклата –веднъж го задавих с вода преди да навърши година и понеже не знаех какво да правя, той беше приятно лилав, когато намерих майка си. В съседите. Друг път майка ми го спаси с писък от шперплатовото кошче за кукли, където го люлеех бясно, а той се заливаше от смях, преди кошчето да се предаде пред тежестта му. Трети път го захлупих по лице с все количката. Не нарочно, просто харесваше количката му да се движи с голяма скорост, аз я засилих, но не прецених траекторията и количката се катурна през бордюра. Тези ми „покушения“ бяха често споменавана семейна „шега“ през годините.

Голямото малко→Вижте също: ГОЛЯМОТО МАЛКО

 

Надявам се обаче нещо друго да ви е наболо очите в разказа до тук: защо 10-11 годишна е сама с това бебе при толкова ситуации и редно ли  е това? Не, разбира се, е отговорът на последния въпрос. А на първия – защото с появяването си брат ми получи ролята на Детето в семейството и на мен тя вече някак не се полагаше.


От мен вече се очакваше не само да съм отлична  ученичка, но  и да помагам.


С праха, изхвърлянето на боклука, слагането на маса, с гледането на Детето. Ще кажете, е какво пък толкова, всички деца трябва да помагат вкъщи, това е дори полезно за развитието им. Съгласна съм. Но нямам спомен да съм имала особени домакински задължения преди раждането на брат ми. Да ме пратят за хляб, да полея цветята, да подреждам след себе си – такива неща. Но като се появи Детето, аз станах „каката и голямата“ и тази чест изведнъж довлече със себе си доста отговорност. Основно относно Детето. Което трябваше да се повива (мисля, че и днес мога да сгъна тензухена пелена, триъгълна пелена и горна с повой), да се гледа, да се разхожда, да се взима и води на градина; да му се връзват обувките, защото Детето дълго нямаше желание да се научи; да  му се оправя леглото, защото е малък; да се учи да говори правилно, да се учи на гърне, да се учат стихчетата за детската; да му набавя книжка за развитието на бебетата, след като от детската възмутено ни информираха, че смятал, че аз съм го родила; да не му се сърдиш, когато ти се разпише на цялата тетрадка за домашна работа, защото „ти си си виновна, оставила си я където може да я стигне“ .


И все – той е малък, не дразни Детето, ти си и по-голяма, ти отговаряш, ти трябва да отстъпиш. А аз кога съм Детето, мен може ли да не ме дразнят?


Нещата не се променяха особено с годините. Само задачите.

Аз съм в гимназията, той на 6. Връщаш се вкъщи в ония безтелефонни времена и намираш бележка „ще ходим с баща ти еди-къде си, вечеряйте с брат ти и той да си ляга“ Или „брат ти  има да прави еди-какво си“, „брат ти трябва да научи еди-какво си“. И защо това е мой проблем?

Или сме някъде на почивка група семейства, компания на маса, Детето трябва да си ляга, естествено каката ще го придружи. Нищо, че 14-годишното ми аз умира да остане, защото наше семейство приятели имаха 18-годишен син, когото за момента смятах за Аполон (години по-късно се чудех на акъла си, но това е друга тема).

През лятото оставахме сами по цели дни (тогава се ходеше на работа от 7 и 8 часа), аз трябваше да приготвя на Детето закуска. Една сутрин отказах да стана. Малко след това брат ми  влезе в стая с изкривено от ужас лице, не смеещ да заплаче, ръка върху едното око, под която прокапваше кръв – опитал се да си нареже  твърд шпек, ножът някак се изплъзнал и одраскал сериозно над окото. И до днес  помня чувството на вина…


Къде на майтап, къде сериозно, семейните приятели ме кръстиха „резервната майка“. „Я виж колко е хубаво така, като ти е по-голямо момиченцето, има кой да ти помага“. Не, не е хубаво. За никого от замесените.


Днес, бидейки работещ родител, напълно осъзнавам, че майка ми  е имала нужда от помощ – 8 часов работен ден, две деца  и домакинство без никаква помощ. Бабите ми още работеха, бяхме средностатистическо семейство, думите „домашна помощница“ бях срещала само в книгите, а въпреки обявеното на теория равенство на половете през 80-те, отглеждането на децата и цялата домакинска работа се смятаха за „женска работа“. Още помня мъжки шеги от рода на: един мъж може да пере, но не и да простира, как ще се излага пред съседите с щипки в ръце.  По-лесно ни е днес. Добре де, на мен ми е по-лесно.

Към днешна дата не смятам и, че лично аз съм била ощетена особено от ситуацията.  Станах самостоятелен, отговорен, организиран и може би дори борбен човек и това ми донесе добри неща. Всъщност ако има “пострадал“, то това е брат ми, и в някаква степен отношенията му с майка ни. Малко е да кажа, че сме много различни. Преди го отдавах основно на голямата разлика във възрастта. Но сега смятам, че за него щеше да е по-добре своевременно да бъде лишен от позицията на Детето и да получи повече самостоятелност и отговорност.

Петър по действителен случай - Parentland→ Вижте също: ПЕТЪР ПО ДЕЙСТВИТЕЛЕН СЛУЧАЙ

 

Не помня да съм била свидетел, но смятам за твърде вероятно той да е чувал доста реплики от сорта на: „Виж кака си! Защо не си като нея?“. Той е себе си. Много различен, искащ други неща в живота, често обвиняван, че е безотговорен. Очевидна в него обаче е и възприетата поза и разбиране за себе си като за черна овца. „Какво  да го правим брат ти, той си е такъв“. Е, вече няма какво да го правите, той е възрастен.


Освен заради десетте години разлика и първоначално заложените ни роли, отношенията ни с брат ми се развиха различно от типично братско-сестринските. Бяха и си останаха по-скоро от типа родител-дете, възрастен-дете.


Например той никога не ме  е наричал по име. И до ден днешен е „како“ или “сестра ми“.  Друго би било странно и за двама ни. Аз и днес съм авторитет, по-високата инстанция. Аз съм и тази, която додава за наема, ако сметките за месеца не излязат. И днес по-често нравоучителствам, вместо просто да си говорим за музика. Различни са и отношенията му с майка ни. Моите с нея са подобни на неговите с мен. Какво остава за тези помежду им?

Моята поука  от този история е, че колкото и деца да има  човек, на каквато и възраст,  трябва да се стреми да изисква  от тях еднакво. Както и да ги оставя еднакво да бъдат просто деца. Фрази като „ти трябва еди-какво си, защото си по-голям“  или „ти трябва да отстъпиш, той е малък/дете“ , „айде нищо сега, той е по-малък“ категорично бих забранила.

Не удряш сестра си, защото ти е сестра и момиче, точка. Не защото е по-малка. Редно ли е малко дете да удря по-голямо? Не, не е. И не, не трябва да ѝ отстъпваш винаги, защото е по-малка. На малките им е много полезна съпротива от време на време. И да се научат отрано, че когато си пукнат челото, са отговорни те самите, не някой друг.

Aбсолютно извън контекст ще цитирам Каин “Am I my brother’s keeper?” No, you are NOT!“.


→Вижте още от ГЕРГАНА ИЛИЕВА

→Вижте още по тема МОИТЕ РОДИТЕЛИ

→Вижте още по тема БРАТЯ И СЕСТРИ

Коментари