Рин е майка на Хика. Хика е най-добрата приятелка на дъщеря ми в училище. „Откъде е Хика?“, попитах няколко дни след като чух да споменава красивото ѝ и нетипично име. „Как откъде, от София!“. Освен от София, Рин и Хика са и от Япония. Кое от двете надделява все още не мога да преценя, но тази смесица е любопитна, колоритна  и много красива.

Няколко неща ми направиха впечатление след първите ми срещи с Рин – усмихва се почти непрекъснато, говори перфектен български, има страхотно чувство за хумор, готви чудесно, не обича да изхвърля храна и винаги, когато пуши, носи със себе си малко бурканче с капак, в което прибира  фасовете. България и Япония така са се вплели, че не можеш да кажеш къде започва едното и свършва другото.

Рин Ямамура е художниксценограф. Преди повече от 15 години пристига в София, за да учи специалността. И остава. Няма да ви обяснявам колко готина, лъчезарна и предразполагаща е, това се вижда от снимките. Хика е умалено нейно копие с искрящ поглед и постоянно напираща енергия, а двете в комплект са истинско забавление. Установихме, че имаме много общи познати, движели сме се по едни и същи места, но ако децата ни не се бяха сприятелили, може би пътищата ни никога нямаше да се засекат.

♦ Вижте още: Екзотичната специалност

Рин се отзова за секунди на поканата ми да разкаже за това какво е да си японски ученик в началните класове – нещо като сравнение между  детските ѝ спомени и ежедневието на Хика в България.

Двете звъннаха на вратата вкъщи с цяла тава безумно вкусна японска манджа, ние пък бяхме приготвили купчина палачинки. 6 часа ядохме, смяхме се и пихме саке и ракия, между разказите за детството ѝ, Япония, България, НАТФИЗ, театралната сцена и живота по принцип. Това, което успях да запиша, освен любопитно и интересно, е и много ценно. Не само по темата децата в училище, а и за умението да си желязно дисциплиниран, отговорен и съобразяващ се с другите и едновременно с това да търсиш свободата във всяко нещо, което правиш.

Рин, ти си.

Училището в Япония
Аз съм едно нормално японче – с  нормално детство, в държавно училище и после обикновена държавна гимназия. Системата ни в Япония е американска: 6 години основно училище, 3 години средно образование (задължително) и 3 години гимназия (по избор). Няма профилиране в по-големите класове, материалът е общ. В България ми харесва, че можеш да се насочиш отрано натам, където ти е по-интересно – език, изкуство, математика, спорт, танци. В Япония имаме само техникуми по занаяти, които се посещават от по-бедни деца, или такива, които не са с добра дисциплина.

Имах голямо желание да кандидатствам археология, но майка ми каза: „Ти по-добре рисувай.“ Бързо ме убеди, рязко смених посоката и се насочих към изкуството. Според мен не е задължително образованието да е частно, за да се формира добър и качествен човек.

Моят първи клас
В Япония децата тръгват на 6. Още от началото родителите ни пускат абсолютно сами – с транспорт, пеша, пресичаме, ориентираме се. Първия ден беше шок, защото не исках да тръгвам, мислех си, че няма да се справя, беше ме страх. Освен пътя до училище, не познавах  и обстановката, децата, учителите. Учителката ни беше една по-възрастна жена, бабинка, от която не можех да усетя никакво майчинско отношение.

Постепенно свикнах. От вкъщи до училище беше 20 минути пеша – помня реката, моста, светофара, тясната уличка, после улицата с колите.  Там винаги имаше майки, които със знаменца ни помагаха да пресичаме.

Моите спомени от онези години
По музика в основното училище имахме задължително свирене на блок-флейта и мелодика (като пиано, само че духов), задължително всяко японче свири на тези два инструмента. Учим истински ноти, мелодии, свирим много, сериозна работа.

Всяка година започвахме с нов учител. Не харесвах строгите и взискателни преподаватели, за разлика от майка ми. Чак сега разбирам защо ги е одобрявала.

В програмата ни бяха включени и уроци по готвене, всяко училище разполагаше с огромна кухня, разделяхме се на групи и правехме манджички, показваха ни как да режем продукти, пържехме яйца.

В кухнята на училището готвеха жени, сипваха в големи съдове храната и я носеха по стаите. От класа имаше петима дежурни, които се сменяха всяка седмица. Те подреждаха чиновете на обяд, слагаха бели шапки и сипваха на всеки, който се е наредил на опашката, все едно в стол. Даскалът се хранеше със същата храна като нашата.

Всички спазваха дисциплина и ред. В края на деня ние учениците вдигахме столовете, подреждахме стаята от-до, като истински персонал бяхме. Перяхме си гъбите и почиствахме дъските, включително бършехме пода с кърпи – клекнали и на ръка.

Калиграфията е основен предмет. Всички се учехме да търкаме мастило, от което се прави туш, няма да забравя това безкрайно търкане! След това учителя ни даваше една дума, подреждахме оризовата хартия, тежестите за правите, разделяхме мислено на половини, за да спазим пропорциите и линиите. Накрая даскалът ни коригираше грешките с червен туш.

Имахме и екскурзии тип бригади – събирахме картофи, месехме тесто, изпичахме хляб на огън, после го ядяхме заедно.  Къмпинги организирахме, бащите правеха лодки, на въженце ни пускаха в реката, падаше голям смях. Бащите и майките участват във всичко. Японските родители като цяло са много заети с децата си и всички занимания покрай тях. Японската майка като цяло е консервативна, властна, спазва много правила и принципи.

Извънкласните занимания
След основните часове имахме занимания в детски център. Там се събирахме от първи, втори, трети клас няколко училища в квартала. Имахме на разположение библиотека, курс по готвене, тенис на маса. Всеки петък идваше една жена, която ни четеше приказки. Нещо като културен център след часовете, всеки ден от понеделник до петък,  между 1-6 клас. Събота до обяд ходехме на училище, после с любимата приятелка отивахме в двора или по парковете. Всеки се прибираше вкъщи след часовете, оставяше раницата и се връщаше в двора на училището. Там, освен заградено и безопасно, си имахме всичко необходимо за игра.

Когато вечерята на майките ни започваше да ухае от прозореца, чак тогава се прибираме. Тази миризма я помня, все едно сега я усещам.

Често децата ходехме на гости при приятели, хранеха ни, преспивахме у тях. Майка беше много заета по онова време, също сценограф.

Всички деца имахме спортни и културни клубове в самото училище. Детето избира каквото му е най-интересно – хор, оркестър, баскетбол, футбол. Аз ходех на бадминтон. Непрофесионално, но се тренира яко, без компромис. Организираха ни състезания на квартално, градско, национално ниво, бяхме постоянно заети и в кондиция. От малки се борим, работим в екип, така сме свикнали.

Лятна ваканция в Япония почти нямаме, всеки ден сме в училище, почиваме само август. Тук ми се струва страшно дълга – почти 4 месеца!

Япония и България
Налагаше ми се да науча езика, за да работя. Езикът отваря врати и сближава. Чрез него ме приеха по-лесно.

Странно ми беше, че тук всяка сутрин родителите водят децата на училище и после ги взимат. Разказвам на приятелките ми в Япония, че в това е много хубаво –имаш контакт с учителя ежедневно. Ако има проблем, може да ти каже.

Зависи от всяка ситуация как ще постъпя, няма такова нещо като да реагираш „по японски“ или „по български“. В България ме приемат добре, но сигурно за някои японци съм много странна, българизирана тяхна сънародничка.

Като цяло, всичко опира до това какъв човек си, а не толкова откъде произхождаш.

Нямам намерение да се връщам в Япония, България е моето място и ми харесва. Тук са приятелите, работата ми. Тук усещам свобода.

Снимки: ©LaMartinia

Още фотоистории

Коментари