След 19 годишен брак дойде и раздялата.

Не, развод нямаше. Раздялата мина безразводно. Беше едногодишна и си тръгна така, както и дойде – шоково и шоколадово, понеже нагъвах шоколад срещу шока.

В края на 2014, на Бъдни вечер, двамата ни сина решиха, че няма да прекарат празниците с нас, единият замина при роднини в Италия, а другият – при гаджето си в Букурещ.


Дъщеря ни беше при родителите ми, и ние – за първи път от 19 години, останали сами, не знаехме какво да се правим. И как да се гледаме също.


Затова отидохме на кино и гледахме „Интерстелар“. Излизаме от залата екзистенциално приповдигнати и аз написах в чата на един приятел режисьор „Дан, имам нужда от квантов преход“. Той ми върна „Нека твоят квантов преход започне сега!“. Не усетих как съм навлякла скафандъра и съм поела мислено към нов живот – без скандали, без нервни кризи, без нервно поглеждане към светлинния индикатор на телефона му, без да бързам да му го върна, а после месеци да пребивавам в депресия, защото това не беше онова, заради което му бях казала „Да“ навремето.

Казах му да се изнесе, за да намери себе си и ако иска, после да живеем отново в равновесие, без шокови амплитуди. Беше гневен. Много гневен. Предполагам от обида и от смелостта ми да кажа баста първа. Изнесе се.


Оказа се, че това, което исках от него, е нещото, от което съм имала нужда самата аз. Да намеря отново себе си.


Разбира се, изпаднах в дългосрочна депресия. Приятелските ми кръгове се ограничаваха до три точки, но въпреки това почти се изолирах и от тях. И другото, което се разбира, че децата останаха при мен. Всяка седмица имаха по няколко нощи, прекарани с баща си, в квартирата му, не много далече от общия ни дом.

Въведох правилата на игра, която играехме с тях първите седмици, след като той се изнесе от дома ни. Държах да изброяваме дълго, обстоятелствено и обективно добрите и дразнещите черти от характера на всеки от семейството ни. Исках да се огледам в тях, да разбера какво виждат в мен, къде и как съм успяла да сгреша. Поправимо ли е. Исках да знаят, че аз виждам тях, каквото и да ми се случва, и че не съм ги забравила. И можем да говорим за това.

Включихме в играта и таткото, задочно. И децата нарисуваха словесно образа му, различен от този, с който аз разполагах в черно и бяло. Тяхната картина имаше цветове и нюанси, имаше емоции, и имаше онзи респект и личен пример на бащата, който е необходим за всеки две момчета в пубертет, за да не посягат към наркотиците, и на всяка дъщеря, за да се възхищава и обича любимия си един ден.

От онзи момент насетне и в моята картина започнаха да се появяват бледи краски. Щом децата виждаха баща си толкова интересен, трябваше да има начин и аз да го видя така. Трябваше. Обаче ревях всеки ден по няколко пъти и веднъж, в кризата си, напипах евангелието джобен формат, което стоеше отдавна на рафта, над възглавницата ми. Него ден, краят на първия триместър от раздялата, започнах да чета религиозна литература. Четях псалми, молитви, завети, статии на пастори, православен катехизис, че и семеен кодекс. Проучвах различни теми, свързани с двойката.


Защото, ако двама се избират за партньори, какво е нещото, което ги провокира и разделя в един момент. Има ли начин да се преоткрият или трябва да следват посланията на позитивната психология „научете се да загърбвате неприятните хора и карайте напред, и не забравяйте да се усмихвате“.


А кое е направило тези хора „неприятни“ и как се загърбват близки хора – струваше ми се, че модерното учение, целенасочено избягваше подобни акценти. Просто му липсваше обективност. Вместо това, загърбих телевизора, радиото, телефонните приложения. Исках пълна тишина от информационния шум навън.

И започнах да чувам гласа си. Отначало драскаше едва едва. После го чувах като тихо ехо. Никога агресивен и назидателен. Беше изключително мил и тих. Разбирах, че за да го чуя, ми трябваше смирение и вътрешна тишина.

Следващите месеци на път за работа, се отбивах за сутрешните служби в близкия храм. Унасях се от песнопенията, затихвах и наблюдавах естествения ход на живота. Озареното спокойствие прииждаше на кванти в мен и малко по малко, като изкусен майстор запушваше пробойни.


Градях си дом – душевен, мек, в женски стил. Умирявах назъбените си страхове и ги превръщах в кротки палета, които нямаше какво да пазят, но не ги и гонех, връщаха ли се при мен.


Завърна се и сънят ми. Тогава ме намери и желанието за творчество. Вечер рисувах и изпитвах удоволствие от шума на графита върху релефната целулоза от скицника. Образите, които излизаха накрая, не бяха претенциозни, но бяха особено озарени и със своя характерност. Някак си обикновени и цялостни.

На Коледа той дойде. Тъкмо си бях разопаковала шоколад, докато децата си разглеждаха подаръците, той застана пред елхата и обяви, че иска да опитаме пак.

Там, някъде един квантов преход приключваше…съвсем тихо и шоколадово в небцето.

Коментари