Тея Дия

от Тея Дия

Докато се опитвах да уредя първия урок по плуване на сина си по телефона и се борех за приличен час в графика на преподавателката, тя небрежно вметна следното: “Той е на 4, така ли? О, сигурно ще трябва да се съобразите и с графика на другите му занимания…” (!!! – бел. авт.)

Трябваха ми няколко секунди, за да отговоря, че не, синът ми на 4 (четири) все още не ходи на нищо.

Запритесних се аз, че отново съм закъсняла с някой крайъгълен родителски момент. Сравнението с другите родители е толкова трудноустоимо. Чутовна воля е нужна. С умиление гледам децата на познатите ми в инстаграм – кой с тенис ракета, кой в пачка, кой с четка и бои, с ролери, каквото и да е… Наистина страхотни хлапета на страхотни, в голямата си част, родители. Но признавам, че дори мисълта да вкарам сина ни в центрофугата от безкрайни ангажименти и графици ме изцежда. Изпитвам физическа непоносимост към смазващите истории на приятели, които споделят как преминава денят на децата им в училище и с какво са принудени да се сблъскват ежедневно.


Вижте също: ЧЕТИРИГОДИШНИТЕ=>Четиригодишните - Parentland

 

 


Не знам на каква възраст децата проявяват собствен вкус към заниманията си. В момента не виждам никакви по-изявени наклонности в детето ни. С баща му настояваме единствено да превърне спорта (някакъв спорт, който и да е) в доживотна грижа за себе си. Нямам никакви амбиции за него да бъде най в нещо, нито смятам, че момченцата задължително трябва да ходят на футбол, а момиченцата – на балет. Както казах на учителката по плуване – “Искам той да се движи и да е щастлив. Ако не му хареса, няма да идва повече”.


Йога и плуване за бебета, английски за 2-годишни, уроци по пиано на 4 и рецитали на 4 и половина? Наистина ли трябва да се чувствам зле, че не намирам тези неща за нужни?


Признавам, изморява ме мисълта да настигам примера на другите родители. В мозъка ми сякаш не е отредено място, в което графикът на 4-годишно дете да ме ентусиазира. Аплодирам всички, които всеотдайно и безропотно тласкат децата си от школа в школа, защото съм далеч от мисълта, че родителите не изпитват досада понякога. Но само времето, в което живеем ли ни налага да обучаваме и тренираме децата си от най-крехка възраст и от какво ни е страх, щом доброволно заместваме игрите с уроци?


Вижте също: РОДИТЕЛСТВОТО – СПОКОЙНО, ПРОСТО БЪДИ ТАМ=>Родителството - просто бъди там

 


Не искам синът ни да има график със занимания и при все желанието ми да го възпитаме като човек с чувство за отговорност, пó ми е важно да е човек с любопитство към новото. Бих го записвала и отписвала от занимания всяка седмица, докато той сам не реши какво му носи удоволствие и на какво ще се отдаде. И в края на краищата не е важно на мен какво ми е важно…


Мисля, че личният опит особено много тежи. Прекарах 11 години в детски хор с желязна дисциплина и удивително тежки репетиции, често придружени от крясъци и унижение пред всички в колектива.


Към края на времето си там мразех всичко и нямах търпение да напусна. Бях от добрите певици, но днес не помня колко е хубаво да ти ръкопляскат, а помня страха, който подкосяваше краката ми, ако закъснеех за репетиция с 30 секунди.

Сега, години по-късно, се опитвам да намеря златното сечение – кога и как да започна да стимулирам заложбите на детето ни (ако съм ги усетила правилно, разбира се) и как да подходя, за да е щастлив от изборите, които аз и баща му правим вместо него. Страхувам се, че ако не го “запиша на нищо”, няма да е адекватен на средата си. Страхувам се, че грешна стъпка би могла да има травмиращи последици.

Вкъщи често се шегуваме, че положението ще е станало наистина напечено, когато се кача в колата и почна да я карам. Понеже децата през 2017 г. не ходят на уроци пеша, както правехме ние, древните им родители. Карат ги с кола. Но и ние не сме били на 4, когато сме навлезли в света на извънкласните дейности.


Вижте още от ТЕЯ ДИЯ=>

Вижте още по тема ВЪЗПИТАНИЕ=>

Вижте още по тема ДЕЦА 4-10 г.=>

Вижте още от категория ДРУГИТЕ РОДИТЕЛИ=>

 

 

Коментари