Възможно ли е най-голямото щастие в живота на човек да му донесе дълги дни на тъга и отчаяние? Звучи парадоксално, но се случва всеки ден. Навсякъде около нас.

Проучванията сочат*, че между 5 и 25% от раждалите жени по света са засегнати в някаква степен от следродилна депресия. Множество фактори имат значение за възникването и тежестта на проявата ѝ. Толкова са много, че се чудя дали изобщо има нещо, което да не оказва влияние…

Когато за първи път чух термина „следродилна депресия”, бях на около 23-24 години и идеята за деца беше все още някаква химера в далечното ми бъдеще. Стори ми се изключително странно, че една млада майка може да се депресира, защото е родила здраво розовобузесто бебе. Вярно е, че недоспиването е изтощително, но чак да те докара до депресия… Реших, че най-вероятно аз няма да имам такива проблеми, тъй като не съм от поспаливите.

Години по-късно, по време на моята бременност, вече сериозно се замислих върху същата тема. Повечето ми приятелки, които бяха станали майки, неведнъж ми бяха споменавали за този „синдром”, който необяснимо как не ги беше подминал. Притеснена, че мога и аз да го прихвана, един ден зададох въпроса:
– Мамо, а ти имала ли си следродилна депресия?
– Аз ли? Че кой ти е имал време за такива неща тогава! – отговори мъдро майка ми. – След като се появи ти, бях толкова заета в грижите си, че не ми оставаше време за ядене, какво остава да се депресирам.


Успокоих се донякъде след този отговор и убедих сама себе си, че няма как подобно нещо да ми се случи на мен.


Молех се само детето ми да се роди здраво и вярвах, че това е единствената предпоставка, за да се гмурна безгрижно в идиличния живот на млада майка в отпуск.

Синът ми се роди в прекрасно здраве и със завиден апетит. Аз самата понесох раждането много добре. Кърменето започна без особени проблеми. Но още през първите дни, след като се прибрахме вкъщи, неочаквано и постепенно светът около мен започна да посивява, сякаш никога не е имало и капка розов цвят в него. Животът ми беше спокоен и подреден на теория, а на практика се чувствах като счупена ваза, захвърлена в ъгъла. Мисълта, че трябваше всеки ден да намирам сили да се грижа за детето си, ме изпълваше с безпомощност, а страхът, че няма да се справя, ме хвърляше в ужас. Осъзнавах, че в този момент имах всичко, за което някога съм мечтала, затова не разбирах как е възможно да се чувствам толкова дълбоко нещастна. Случващото се беше напълно нелогично и неразбираемо за самата мен.


Вместо да се радвам на прекрасното си здраво бебе, аз плачех всеки ден.


Оказва се, че колкото и да са много рисковите фактори за възникването и задълбочаването  на следродилната депресия, истинските причини за нея все още не са напълно изяснени. Смята се, че основна роля имат хормоналните промени след раждането. Но също така се твърди, че и много мъже след появата на децата си изпадат в подобни състояния. При тях не би трябвало да има хормонални изменения, тогава на какво се дължи?

Наскоро моя позната ми спомена, че с второто си дете е имала по-тежка следродилна депресия, отколкото с първото. Това ме озадачи. Смятах, че след като вече съм го преживяла веднъж, няма начин да ми се случи отново, поне не с такава сила. Но може би при депресията не важи правилото, че ставаш по-силен от това, което не те убива.

В заключение искам да споделя моите собствени изводи по темата. Вероятно всеки преживява нещата различно, но ще се радвам, ако успея да помогна  с тях на други настоящи и бъдещи майки:

  • Не очаквай от себе си високи постижения на всяка цена в ситуации, в които все още не си попадала.
    Преди да стана майка смятах, че трябва задължително да свикна да се грижа за детето си по определен начин, че трябва да усвоя конкретни умения в рамките на определено време. Бях убедена, че майките притежават супер сила. Голямо беше разочарованието ми, когато впоследствие установих, че не само нямах супер сили, но и от предишните ми обичайни не беше останало нищо. Мислех си, че вече съм се провалила като майка, а всъщност едва бях прекрачила прага на майчинството.
  • Когато животът е труден, не си го прави сам по-труден  – седмиците след раждането са въпрос на оцеляване, затова е важно сами да си помогнем. Моето дете не спеше много още от първите си дни. Освен това заспиваше трудно (и все още е така). В случая най-логичното нещо би било да го оставям през нощта до мен на леглото, но вместо това го слагах в креватчето и ставах по 50 пъти на нощ. Притеснявах се да не би да свикне да спи при мен и да не иска да отвикне. Но наблюденията ми са, че поне през първите 6 месеца е почти невъзможно бебето да придобие някакъв навик, от който да е трудно да се откаже впоследствие. Щях да си спестя много безсъние, ако просто бях следвала инстинктите си.
  • Потърси помощ, ако губиш почва под краката си – говорете с близките си, с приятелите си, помолете за помощ, и физическа, и морална. Ако усещате, че ситуацията е напълно извън контрол и не може да се справите, не се страхувайте да се обърнете към специалист. При мен депресията започна да отпуска примката си около 4 месеца след раждането, докато постепенно изчезна. Но нямаше да се колебая много да потърся професионална помощ, ако нещата бяха станали по-сериозни.

*Справка: https://en.wikipedia.org/wiki/Postpartum_depression

Коментари