Разбрах, че съм била в следродилна депресия след доста време. Всъщност бях убедена, че никога не ми се е случвало това, за което говореха младите майки около мен.

Никога не съм прекарвала времето си в сърцераздирателен плач под душа или отпусната вялост, докато бебето крещи и се дере. Никога не съм го мразила или изпитвала ярост за това, че ме изтощава. Напротив. Постоянно се стараех да направя още, и още, и още. Никога не беше достатъчно, за да съм сигурна, че детето ми е напълно добре. При всеки признак за безпокойство или дискомфорт веднага се упреквах, че не съм направила всичко както трябва и удвоявах, дори утроявах усилията си. След всяка преодоляна трудност веднага изскачаше следващата. Едва поела въздух, веднага събирах последни сили, за да се впусна в решаването на поредния проблем.


Някъде там, в края на опашката на безкрайните сливащи се дни и нощи, бяха моите нужди и моят комфорт. Не помня да съм се срещала с тях често в този период.


Повечето близки около мен нямаха още деца и често ми даваха съвети за отглеждането на бебето, което още повече ме фрустрираше. От една страна се чувствах безкрайно неразбрана и самотна, което ме караше да съм тъжна и ядосана едновременно. А от друга, чувствах се виновна за това, че вместо да грея от щастие, спокойна и благодарна, аз съм уморена, нещастна и провалена. В крайна сметка дълго страдах, че приятелките, на чието съчувствие и подкрепа разчитах най-много, ме зарязаха в толкова труден за мен момент. Поне това беше моята призма.

Не че нямаше кой да ми помага, не че някой някога ме е упрекнал как се грижа за бебето, не че съпругът ми не ме подкрепяше във всяка трудност по пътя. Не, аз просто бях в депресия.


Постоянно исках прекалено много от самата себе си и поставях летвата толкова високо, че дори аз не можех да я стигна.


Това не ме превърна в по-добра майка, нито детето ми в най-добре обгрижваното на света. Накрая просто се изтощих до такава крайност, че рухнах физически и емоционално с дълготрайни последствия.  

Събирам сили да осъзная и напиша това десетки месеци по-късно. С малко срам, малко вина, много сила. Сега осъзнавам, че за добро или лошо не съм фактор за щастието и благоденствието дори на собственото ми дете. Сега имам повече вяра и в него, и в себе си, и в живота.

Но трябваше да извървя дълъг път дотук. Този път се нарича Любов. Към мен.

Коментари