Аврора Иванова

от Аврора Иванова

Така се случи, че докато чаках второто си дете, трябваше да асимилирам загубата на първото, случила се няколко месеца по-рано. В началото дори не можех да се зарадвам особено на новия живот в мен, толкова силна беше болката по починалата ми дъщеричка.

Постепенно радостта и надеждата започнаха да се прокрадват в сърцето ми и понякога да заглушават скръбта. Четях много през месеците след като заченах, но не както се очаква книги и блогове за бременни, а такива, писани от родители, загубили децата си и имали след това други. Написаното от тези хора ми даваше сила да вярвам, че и ние ще сме в състояние да преодолеем поне част от болката и че ще можем да сме пълноценни родители отново.

Когато бебето в мен започна осезаемо да мърда и до мозъка ми внезапно стигна фактът, че съвсем скоро ще трябва да вляза отново активно в ролята на майка, ме обхвана трескаво неспокойство. Хиляди въпроси изпълваха главата ми и нощем дълго будувах, опитвайки се да си отговоря на тях. Нито в книгите, нито в блоговете, които четях, намирах отговорите, които търсех.


Бях сигурна, че ще обичаме силно следващото дете, но се страхувах да не би по някакъв начин то да ни „разочарова“, защото няма да е като сестра си.


Сега знам, че точно защото е съвършено различно, го обичаме толкова много и можем да му се радваме, независимо от сполетялата ни трагедия.

→ Вижте също: ДЕТЕТО НА ДЪГАТА

През месеците на чакането много ме тормозеха и въпросите от практически характер около бъдещото бебе. Опитвах се да планирам, чудех се дали ще сме в състояние да използваме отново количката, креватчето, кошарката, някои от дрешките и играчките на сестра му. Дали нямаше да ни напомнят прекалено много за нея? Колебаех се дали да го запиша при същата педиатърка. От една страна, лекарката нямаше никаква вина за случилото се, от друга ме гризеше някакво съмнение, че проточилата се настинка на детето не беше лекувана правилно и беше в някаква степен причина за менингита. Знаех също, че все някога ще трябва да се върна на работа след майчинството и затова се опитвах да си представя как, кога и дали да пусна на ясла сина си или да му намеря детегледачка.  Питах се още дали да бъде същата ясла, като тази, която посещаваше сестра му. Бях обиколила всички ясли в квартала и около работата си за първото дете и знаех, че по-хубава няма да намеря. И в крайна сметка изборът отново падна върху това детско заведение, където вече ни познават и знаят нашата история, сега остава и да ни дадат място.

Докато трескаво чаках края на бременността, така очакваните отговори взеха да се появяват. Няколко седмици преди термина все пак трябваше да подготвя багажа за болницата и вещите и стаята на бебето. След като се спогледахме и въздъхнахме тежко, с таткото слязохме в мазето и извадихме грижливо прибраните в хиляди найлони количка, люлка, кошарка, детско столче. Бяхме си дали сметка, че няма смисъл да продаваме тези и да купуваме нови, мисълта за дъщеря ни е винаги с нас, независимо дали вещите са пред очите ни или не. А и щеше да е крайно нелепо да продавам бебешки артикули на други бъдещи родители, самата аз бидейки повече от очевидно бременна в осмия месец. Плакахме и се смяхме, смяхме се и плакахме, докато сглабяхме мебелите и подреждахме стаята на бебето.


Седмица по-късно с майка ми отворихме кутиите с надлежно сгънатите бебешки дрешки и подбрахме тези, които можеха да стават и за момче. И с нея доста си поплакахме и се посмяхме, спомените ни заливаха като вълни.


После отидохме и купихме и нови дрешки. Все пак и сезонът не беше съвсем същият. Чувствах се ужасно неловко, докато се опитвах да избера дрешки за момченце, а погледът ми беше все впит в дрешките за момиченца…

С раждането на бебето в главата ми се избистриха и някои други идеи. Установих, че нямам сили да се обяснявам на друг лекар защо ще изпадам в паника при всяко вдигане на температура. От болницата бяха изпратили на нашата педиатърка всички документи, свързани с лечението на дъщеря ми, и тя внимателно ги беше прочела и неведнъж ме беше успокоявала, че не е имало начин да реагираме по-рано, по-бързо и по-добре и че самите лекари в спешното не са се усъмнили веднага, че положението е толкова сериозно. Когато се появих в кабинета ѝ със сина си на десетия ден след раждането му, тя мило се усмихна и каза: „Безкрайно се радвам да Ви видя отново. Благодаря Ви, че дойдохте пак тук.“ С това приключи още една дилема.

Абсурдно или не, едно от най-трудните решения, които ми се наложи да взема беше това за спалния чувал. Този, който имахме, беше от скъпа немска марка, топъл и шарен. Дъщеря ми чудесно спеше в него и аз много го харесвах, но усещах, че точно него няма да мога да използвам отново и за сина си.  Будеше прекалено много спомени, беше прекалено силно свързан с нейния образ. Със седмици оглеждах спалните чували в магазините и в интернет и все не можех да си харесам, никой не ми се струваше толкова хубав, колкото стария. Изведнъж стана студено и се оказа, че няма в какво да сложа бебето да спи. Разтърсих се, от стария чувал нямаше и помен, явно несъзнателно го бях прибрала на толкова скришно място, че така и не го намерих. Набързо купих нов от същата марка, поне знаех, че е качествен. И напук на всички мои очаквания и намерения синът ми естествено почти не спи в него, защото не му е удобен. Чак ми става смешно, като се сетя колко време и нерви изхабих за пустия спален чувал.

→ Вижте също: БЕБЕТО И НЕГОВИТЕ ВЕЩИ

Подобно нещо се получи и с играчките – подариха ни толкова нови неща, че голяма част от старите все още си стоят в една кутия и кой знае дали някога ще излязат оттам.

Парчетата от пъзела се подреждат постепенно – понякога бързо и лесно, понякога след големи главоблъсканици. Но синът ми е добър водач и не ме оставя много много да се чудя и мая, диктува темпото и сам ми показва кое е най-добро за него.

Гледам смело напред, макар и понякога със свито сърце.

Предстоят ни големи приключения заедно и със сигурност още много въпроси, на които ще търся отговори в безсънните нощи.


→ Вижте още от АВРОРА ИВАНОВА

→ Вижте още по тема БЕБЕ

→ Вижте още от ЗАГУБА НА ДЕТЕ

Коментари