Имам щастието да съм майка на две дъщери. По някакво лошо стечение на обстоятелства, гени и /все още отказвам да си призная!/ леко безотговорно отношение от моя страна, и двете се родиха недоносени. Особено малката.

Сега ми звучи страховито, но преди шест години убеждавах сама себе си, а и околните, че роденото в 28-ма седмица бебе е боец и всъщност няма нищо страшно в това да се появи толкова рано. Е, да държиш в ръцете си човече, което тежи 870 гр и е дълго 33 сантиметра, по нищо не прилича на каквото и да е друго усещане!


Оказа се, че Палечка от приказката наистина съществува.


Изведнъж ти става кристално ясно защо следващите два месеца детето ти ще живее не у вас, а в болницата. Ще зависи от грижите на някакви чужди хора, които наистина знаят как се отглежда такова малко същество, поне докато не стане два килограма. Искаш, не искаш, ти трябва да гласуваш доверие на тези чужди хора, защото детето ти има нужда от професионалната им грижа. „Ама тя е същинска катеричка!“, впечатлена от кукленския размер на бебето казва голямата ми дъщеря.

Осъзнаваш, че да, имаш бебе, но всъщност – все още не. Това е моментът, в който наистина те дострашава.

Малко са ми спомените от този двумесечен период. Освен стената. Стената си я спомням много добре. Висиш ден след ден пред здраво затворената алуминиева врата на неонатологията – сутрин в определени часове и следобед в определени часове. Дебнеш кой влиза и излиза и чакаш да се появи някой, който ще ти даде сведения. Или още по-добре – ще те пусне вътре да си видиш детето.


И зяпаш в стената. Стената с главно „С“, защото това е стената на надеждата.


На тази стена – стотици снимки. „Георги – роден 1150 г“ и под надписа – снимка на усмихнато синеоко момченце в цветущо здраве, посяга към топка. Или пък „Ния – родена 1600 г“ и на снимката – една малка принцеса, широко ухилена, за да се вижда дупката от първото паднало зъбче. Или пък „Мартин – 950 г“, а а снимката – позакръгленко първолаче с букет и солидна раница на гърба. Тези снимки бяха за мен гаранцията, че детето ми е в най-добрите ръце на света. В ръцете, които ще направят всичко възможно аз самата след време да занеса там снимка на усмихнатото ми, тичащо, скачащо, ревящо или пък намръщено дете. Порасло дете.


Шест години по-късно аз все още не съм занесла.


И се чувствам виновна. Пред другите висящи пред вратата родители. Защото не съм им дала късчето надежда, което съм получила аз. И не знам дали съм благодарила достатъчно за грижите на целия екип от отделението. Струва ми се, че за всичко направено няма такова понятие като „достатъчно“. Никога не е достатъчно за малките чудеса, които ежедневно се случват там, зад тия алуминиеви врати. И за думите, които нашата лекарка ни каза на изписването:

„Не знам защо толкова бързате да си я вземете!? Изчакайте поне да ѝ порасне първото зъбче при нас. Това дете е и наше!“

Коментари