Тийнейджърите и тяхното отношение към света. Или по-скоро нашето отношение към тях – тема на дневен ред у дома. Кои са тези хора?! Откъде дойдоха?! Кой ги доведе?! Къде отидоха децата ми?!

Въпроси без отговори и задачи без решения. Съмнения дали си постъпил правилно, дали думите са достатъчни, дали не са силни, дали не са слаби, дали не си прекалено откровен и това би могло да се използва срещу теб, дали не трябва да си по-искрен? Дали трябва да даваш наготово решения (не че някой ще ги вземе предвид), дали да ги оставиш да си научат уроците по единствения възможен начин – на база опит и грешка.

Да ги гледаш и да ти се къса сърцето, защото знаеш, че всичко ще мине като буря в чаша вода, но болката която изпитват, е събрала цялата мъка на света. И няма сила, която да им помогне, докато сами не пожелаят. Докато не се усмихнат като преродени, научили поредния урок, излекували се след поредната болка, осъзнали се след поредното приключение.


Наскоро си мислех кога порастват  децата – когато по хладилника няма рисунки, грамоти, бележки. Когато е идеално чист и има само магнити.

Тогава, когато сте приятели в социалните мрежи и си общувате пак там, защото така е по-лесно и те са онлайн винаги. Тогава, когато можете да споделите нещо с тях и да разчитате на различна гледна точка, която е различна точно с това, че винаги е черно-бяла, няма нюансите на един живот, по-дълъг от техния.

Да прочетат това, което си написал, и да се разплачат, или да ти предложат да напишеш книга. Тогава разбираш, че това са хора, които вървят по своите пътеки, правят своите грешки, живеят своя живот, учат своите уроци. На теб ти остава само да ги обичаш, подкрепяш и да им вярваш, колкото и да е трудно.

Вярвам, че този период е преходен, че ще оцелеем. Ще си спомняме за сълзите, за затръшнатите врати, за необмислените думи, действия, постъпки.


И ще разберем, че това е единственият правилен път на порастването и съзряването.


Дотогава си пожелавам нерви, спокойствие и вяра.

На тях – късмет, и умната!

Коментари