Теодора Тодорова

от Теодора Тодорова

Напоследък чувам и чета много от следните фрази, обикновено от родители с деца на възрастта на моето:

  • “с ревящо бебе нищо не може да се разгледа”
  • “избягваме да пътуваме с децата, защото всяко е с различен режим и няма как един crêpe да изяде човек на спокойствие”
  • “с деца стоенето до късно е невъзможно”
  • “няма как Барселона да се обикаля на конче”
  • “почивка няма”
  • “този път сме без деца, оле!”
  • “добре че са бабите, да отскочим до някоя нова дестинация”
  • “ходим вече години на едно и също място лятото, познато е най-вече на децата, защото лимонадата е все същата и я харесват”
  • “багажът е много”
  • “снимките не стават”
  • “видяхме колкото можахме, все пак с деца…”
  • “Защо не взехте децата? По тия самолети ли? Не, мерси.”

Много пъти ми е идвало да реагирам остро, все замълчавам и си мисля, че на мен нещо ми има, щом оплакването не ми идва така отръки. А и не е моя работа, всеки да пътува както си иска.

И все пак, след почти две години пътуване със Захари, подредих за себе си няколко наблюдения, без да претендирам нито за компетентност, нито за изчерпателност, нито за приза Най-добра майка-героиня.

Въпрос на нагласа. Ако подходя с това, че ще е хамалогия, че багажът ще е много, че ще трябва да се съобразявам и няма да мога да ходя по баровете до късно, тогава по-добре да не тръгвам. Негативният подход и мисли не са довели до нищо добро в която и да е ситуация. Оплакването като цяло не ми е в стила, така или иначе.

Скуката изнервя и децата. Ако целта на пътуването е да се направят снимки с подредена чаша кафе, маркова чанта и слънчеви очила, лишени от история и дух, то тогава не е добре да има наоколо деца, защото те най-вероятно вече реват и нервничат, докато се прави аранжировката. Впрочем, и на мен ми идва да се разрева, като видя нагласена снимка, в която няма нито история, нито уловен момент.

Приключенията, които не се случват на диванаВижте също=>ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НЕ СЕ СЛУЧВАТ НА ДИВАНА

 

Почивка има. Децата спят, и то доста. Ако заспиват към 8-9, не виждам какво пречи на веранда/тераса или каквото има в хотела, да се пие вино, да се чете книга, да се водят разтоварващи разговори. За обяд е същото – неведнъж сме обядвали докато той спи, просто го изчакваме.

Децата не са аксесоар. Хем горните оплаквания валят обилно, хем обаче децата влизат в кадър за повече приключенски колорит. Ще е интересно един ден детето да прочете инстаграм фийда на родителите си и да се зарадва много – и на коментарите, и на това как е обективирано.

Пътуването с деца не е влачене на деца. С детето пътешестваме доста, въпреки коментари, че е неразумно. Всичките приключения са доста премерени. Кратки полети – не защото ще ни скъса нервите часове наред, а защото в самолета въздухът е лош, „обогатен“ с всякакви бацили и по-краткото излагане е просто по-добре за него. Европейски дестинации – следствие на кратките полети, но и така се избягват допълнителни усложнения, например още ваксини. Разбира се, че не искаме да го заведем в маларийна зона. Освен това в Европа навсякъде може да се отиде до адекватна дежурна болница или аптека, случвало се е неведнъж. Все пак носим лекарства и с нас. Оптимизация на багажа – 12 дни из фиордите на Норвегия ги изкарахме с един голям куфар, трима, без грам компромис нито от хигиенна гледна точна, нито от разнообразие на дрехите. Преди винаги пътувах с багаж с “опции”, но се оказа изключително освобождаващо да ги нямам. Режимът не се нарушава – осигуряването на спокойствие за нас е едно от най-важните неща, за да расте детето добре. Успяваме дори и на път да не разклащаме програмата, нито на хранене, нито на спане.

С деца на път - ParentlandВижте също=> С ДЕЦА НА ПЪТ

 

Децата са изключително адаптивни и се впечатляват и от най-малките неща. Пътуваме така, както и преди да имаме дете. Разбира се, че не се катерим на 4000 метра, но може на 2000, гледаме делтапланери, ядем фондю нависоко. Храна, планини, плажове, диви пътеки, музеи, черкви…във всеки един момент Захари е проявил заразяващо любопитство с ококорени очи. Още се смеем колко беше щастлив да чуе ехото си за първи път в една катедрала, не можеше да спре да пее.

Може и соло. Понякога не само, че бабите не могат да застъпят с гледането, но дори и един от нас не може да се откъсне от работа. Вече два пъти пътувам сама с детето. Забавно е. И не защото той е най-доброто гардже, а защото знам, че ако аз се държа сякаш ми пречи, той ще го усети. Ако аз държа да правя нагласени инфлуенсърски снимки за инстаграм, той просто няма да иска да пътува с мен.

Добрите пътешественици се култивират от малки. Или поне така казват. Колко малки не знам. Всеки родител сам преценява. И е напълно неоснователно да се води спор дали децата помнят или не нещо от пътешествия в крехка възраст. Ако имат цел нашите пътувания, то тя е детето да се научи на търпение и толерантност, да гледа с широк поглед, да е смел и да пробва нови неща, да е внимателен, но да се забавлява, да пътува осъзнато, да уважава култури и хора, да скъсява дистанцията, да събира истории, да не подхожда консуматорски. Не просто да помни. Не просто да отмята къде е бил. Не просто да се хвали къде предстои да ходи. Спомените засега ги пазим ние, за да можем да му разказваме, за да знаем, че тези моменти сме ги споделили заедно.

Все пак нaдали има нещо по-хубаво от щастливо, кално, шляпащо в дъжда дете. И ако не ни харесва то да бъде такова в собствения ни двор, докато си пием кафето, то това няма как да стане и в Алпите.


Вижте още от ТЕОДОРА ТОДОРОВА =>

Вижте още по тема ПЪТУВАНЕ И ВАКАНЦИЯ =>

 

Коментари