Мария Илиева

от Мария Илиева

На детската площадка сме. Деца, баби, майки, шум. Както обикновено на тези места, съм встрани и избягвам комуникация, освен ако не е крайно наложителна.

Мартина вече е установила контакт с няколко младежи на около 3-6 години и аз на спокойствие чета книга. До момента, в който тя решава, че иска да се люлее. Люлката е ниска и удобна, били сме тук и преди и много добре знам, че помощ не ѝ е нужна. И двете сме сприхави, избухливи и властни (Лъв и Стрелец) и големите битки, сигурна съм, тепърва предстоят. Освен, че не обичам да ме командва(т), държа да я науча да се справя сама и да не мрънка лигаво при всяка трудност. Невинаги обаче е толкова просто.
– Люлей ме!
Прошепвам тихо и дискретно, с усмивка:
– Мартина, можеш сама.
Заповедно, с подвикване:
– Неееееееее, искам ТИ да ме залюлееш!
– Какво щеше да правиш, ако не бях тук?
– Щях да се люлея сама.
– Ами, представи си, че ме няма и опитай без моята помощ.
Нервен полурев:
– Не, искам ТИ, не разбираш ли?!
– Разбирам, че се инатиш безпричинно.
Силно и шумно:
– Мо-о-о-о-о-ля те-е-е-е-е-е-е!

В този момент близките пейки вече са наострили слух, усетили, че се заформя драма. Отново опит да успокоя мирно ситуацията. Не харесвам дерящи се от рев деца, включително и моето.


В мечтите си съм търпелив и уравновесен родител, който никога не повишава тон. Уви, реалността е малко по-различна.


Дръпвам Мартина настрани и почти напевно започвам:
– Мартина, не ми пречи да стана и да те залюлея, но искам да се научиш да се справяш сама. Ще видиш колко по-доволна и горда ще си. Ти си умно дете и знам, че можеш.
Следва истеричен крясък, придружен с театрални хълцания:
– Н-е-е-е-е-е-е-е-е! Ти не ме обича-а-а-а-а-а-а-ш, не искаш да ми помогне-е-е-е-е-е-е-ш! Мо-о-о-о-о-ля те-е-е-е-е-е-е-е!
Вече всички пейки следят развръзката. Усещам гневни и възмутени погледи. Коравосърдечната и мързелива майка, която не иска да стане и просто да залюлее детето си. Вярно, бременна, но това не ѝ пречи да е коравосърдечна. Пък и детето невъзпитано, тц, тц, ужас! Усмихвам се мило на „публиката“ и моля Мартина да седне до мен, за да се разберем. Тръшкането продължава. Лицето ѝ вече е обляно в сълзи, косата разрошена, а якето виси на една страна. Всеки момент очаквам да дойдат от социалните и да ме приберат. Хич не ми е смешно. Няколко от новите приятелчета на Мартина със загрижено изражение предлагат да я залюлеят.

→ Вижте също: Майката на Калоянчо

– Не, искам мама, само МАМА! – изкрещява и на тях.
Правя отчаян опит да се върна към книгата, надявайки се всичко да приключи до тук.
– Престани с тази книга, по-важна ли ти е от мен?! Мо-о-о-о-о-ля тееееееееееееееееееееее!


Родителите вече са откровено потресени. Всички разговори са спрели и на площадката е настанало неловко мълчание, раздирано от крясъците и рева на Мартина:   „Мо-о-о-о-о-о-о-о-о-оля т-е-е-е-е-е-е-е-е-е, мамо-о-о-о-о-о-о-о!”


Вече почти се е проснала на асфалта и е свила ръце в знак за молитва, в опит да бъде по-убедителна. Бива я в драматичните сцени. Преди в такива ситуации възмутено се питах: „Е, толкова ли не могат да ги успокоят тия деца?!“ Една майка идва до нас и услужливо предлага да я залюлее. Благодаря и любезно отказвам. Избърсвам сълзите на Мартина и я извеждам извън площадката. Продължавам с мантроподобните речи, но съм на ръба да се разкрещя и да се тръшна и аз.

→ Вижте също: Сектата на родителите

– Мартина, знаеш ли колко пъти ми е било трудно, но е нямало кой да ми помогне и на инат съм се справяла сама. Опитай, моля те. Сядаш на люлката, сгъваш и разгъваш крака и ще видиш как силно ще се залюлееш. Виждала съм те как го правиш, можеш!
– Не мога, искам ТИ да го направиш, ТИ, ТИ, ТИ, само ТИ!
– Чуй ме!
– Не, не искам да слушам, искам да ме залюлееш!!!
– Искаш ли да дойда до люлката, за да съм близо до теб и да опиташ?
Секунди размисъл, преценка на ситуацията:
– Да.

Оле, имаме отговор ДА! Замъквам целия багаж до люлката и опитвам отново да чета. Изтощена съм до краен предел, търпението не е от силните ми черти и изисква много усилия. Мартина е на път да се качи на люлката. Нарочно се правя на разсеяна, но я наблюдавам. Изглежда уморена, ядосана, цялото лице е зачервено от рев, усещам как се бори със собствения си инат, освен това ѝ се спи. Гневът ми вече е преминал в съжаление към малкото човече, но знам, че ако отстъпя сега, цялата ситуация ще заприлича на спукан балон, който със зор сме надували безсмислено в продължение на половин час.
Почти седнала на люлката, отново започва с рева и този път решавам да си тръгна. Истерията се подновява с пълна сила, вече неконтролируема. В този момент иззвънява телефонът – прекрасен спасителен звук!


След няколко изречения виждам с периферното зрение люлеещата се сама Мартина – рошава, изтощена и с подпухнали очи, но вече с победоносна усмивка. Отначало леко и почти незабележимо, после вече лети, здраво стиснала железата.


Не казвам нищо, просто ѝ се усмихвам. Не бях виждала по-горда, доволна и щастлива Мартина от тази. По пътя обратно ѝ казвам:  „Знаех си, че можеш.“ „Е, да…“ – отговаря тя и това ми стига за извинение. При всяко качване оттогава не пропуска да се обърне към мен и да каже: „Ето, виждаш ли, лесно е!“

→ Още статии от Мария Илиева

Коментари