Гергана Илиева

от Гергана Илиева

Децата се учат не от думите, а от делата ни.“Не, не бързайте да се отказвате,  защото вече сте го чували.

Продължете, това всъщност е история за любов. Такава, която може и се предава от поколение на следващо. Любовта към книгите.

Обичам да чета. От малка и страстно. Не определени книги или автори. Всички и всякакви. С книгите съм като с храната – не обичам да ми казват какво и кога, обичам сама да опитам всичко и сама да решавам дали ми харесва, или не. До степен, че днес освен на български, чета на още два езика, за да съм максимално близо до оригинала.  Не означава, че нямам любими автори или книги. Имам много и ако изброявам, сипсъкът ще ви се стори разностранен и може би досадно дълъг. Но няма, спокойно.

Книгите като неотворена кутия непознати бонбони

Детските ми спомени  са готови да ви нарисуват една романтична  история за зараждането на тази любов. За едно дете, което расте заобиколено основно от възрастни до 10-та си година, а това понякога е малко скучно. Дете, което отказа да се научи да чете преди да тръгне на училище (за абсолютното неудоволствие на младата си, но амбициозна майка), но имаше природната дарба да го прави по-бързо от повечето хора.  И което учителката заведе заедно с класа за първи път в Окръжната библиотека.


И то се влюби – от този първи път, за първи път. ОК, ако броим  Иво Русия от детската градина, може би за втори, но страстите по Иво приключиха още в четвърта група, а тази по книгите не ме пуска и днес.


Библиотеката! Тишината, леко прашният въздух, миризмата на книги, сякаш безкрайните рафтове с тях, косо падащата светлината от големите прозорци (сградата като много други в града е архитектурна ценност от миналия век, има дори кула с часовник). Няколко десетилетия по-късно това все още една от представите ми за рай, убежище, удоволствие.  Завиждах на жените, които работеха там, защото според мен имаха достъп до този рай 24 часа, 7 дни в седмицата, докато аз трябваше да се съобразявам с работно време, да спя и да ходя на училище.

Неизбежно се превърнах в тяхна любимка – никой не си свършваше картона с моята космическа скорост, а и се случваше докато си избера новите книги за вземане, да се зачета в нещо и да се наложи да ме потърсят между рафтовете. Винаги с усмивка, тези феи на книгите.  За мен нямаше ограничения за бройка взети книги, нито ги притесняваше, че се мотая там с часове.

Вижте също => ЧЕТЕНЕТО НЕ Е ЛЕСНА РАБОТАЧетенето не е лесна работа - Parentland

 

Прагматичният ми ум обаче казва на спомените да си гледат работата, защото искрата към книгите трябва да се е появила в семейството. Склонна съм да се съглася с него. Искрата е библиотеката в апартамента на баба и дядо, където на мое разположение беше всичко – от  сборниците на Чудомир, Толстой, през медицинските атласи на дядо ми, „Мъжът и жената интимно“ , „Книга за домакинята“ (истинска соц-библия – 640 страници голям формат, твърди корици), до комедиите на Шекспир в превода на непрежалимия Валери Петров.


Нямам спомен някой да ми е забранявал да чета нещо, примерно защото е възрастово неподходящо.


Ретроспекция:  на море сме група семейства, аз чета на плажа „Птиците умират сами“  и съм на 11. Една от жените критично към майка ми: „Не е ли много малка за тази книга?“, майка ми философски: „Според нас важното е, че чете.“

Защото дори в онези соц- уравниловъчни, ограничено телевизионни и неособено филмови времена, хората пак бяха четящи и нечетящи. Как някои си подбират и подреждат книгите по цвят, за да им отиват на мебелите, не е нов виц. Домашните ми библиотеки никога не са били подредени дори по автор или тип литература, камо ли по външен вид. Целта винаги е била всяка лавица да събере максимум книги.

Огънят по книгите обаче беше баща ми, който освен да обичам, ме научи и да уважавам книгите. Освен че винаги е бил четящ човек, мантрата му е: книгите не се подгъват, мачкат, цапат, късат, независимо дали ги считаме за ценни като съдържание или не. Просто защото са книги. Дори „спасяваше“ книги от неприемливо според него  отношение.

Втора ретроспекция: Края на 70-те и началото на 80-те. На вилата на негов приятел и колега сме. Тоалетната е външна. На огъната тел виси някаква соц безсмислица (примерно някой от томовете, „написани“ от Тодор Живков). Когато  си тръгвахме, томът лежеше на задната седалка на колата, въпреки че му липсваха поне две ко̀ли от края. Попитах го защо я е взел. „Така не се прави с книга, с никоя.“


Правеше им облекла от подръчни материали още преди на хората да им хрумне да ги продават.  Признавам, че не стигнах неговото съвършенство – и днес книгите изглеждат нови след като приключи с тях. 


Когато се роди дъщеря ми, темата за влиянието на екраните и нечетенето при децата вече беше доста популярна и обсъждана.  Разбира се, не успях да се развълнувам от нея тогава, а чак години по-късно.

Не сме от семействата без телевизор. Познавам хора, постигнали това съвършенство. На нас това не ни е по силите. Обзелите ме угризения, че ще създадем вредни навици на детето, ме напуснаха полека първо когато установих, че „без телевизор“ не означава точно „без екран“  –  ползват се лаптопи, таблети, смартфони. Да, по телевизията има ужасни и безкрайни реклами. Но тях ги има и в YouTube и игрите, свалени на таблета. Да, много неща по телевизията не са подходящи за деца. Но има детски дистанционни (включват само детските програми), има и опция за заключване на определени канали.  И така, за себе си реших, че всичко е въпрос на правила:

  • Никаква електроника в спалните помещения.
  • Без телевизия на вечеря (правилото, между другото, е наложено от дъщеря ми).
  • Изключване на телевизора по време на рекламни блокове и насърчаване гледането на канали без такива.
  • Подмолни родителски подмятания и сугестия – „рекламите са лъжа, нали знаеш“, „четох една статия, искаш ли и ти да я прочетеш, гледането на телевизия те прави глупав“.
  • Времево ограничаване на телевизията на ден, контрол на съдържанието (скоро навършва 10, а до преди 5 месеца Cartoon Network беше кодиран).
  • Никакво ограничение на времето за четене или игра навън (правилото ми е, че винаги има време за книга, дори и да е 10 минути, защото е легнала по-късно).

Четяхме книжки всяка вечер преди заспиване още от 2-3 годошна възраст. Да, знам – четенето до „посиняване“ на все същата книжка, корекциите с недоволно гласче, ако решиш да пропуснеш пасаж-два, защото заспиваш прав, дори реалното заспиване на колене до леглото на все още будното диване.  Но смятам, че си струва.

Екрани и монитори - ParentlandВижте също => ДИГИТАЛНОТО ПОКОЛЕНИЕ

 

 

Някъде на тази възраст започна да „чете“. Понякога книгата беше наопаки, но винаги получаваше похвала. После започна да си „чете“ сама  по картинки вече познатите и вероятно наизустени книжки. Към днешна дата не тръгва никъде без книга в себе си – на летен лагер, в училище, при пътувания.  Както, между другото, правя и аз. Независимо дали чакам в банката или на летището, дали пътувам със самолет или градски транспорт, винаги имам книга в себе и запълвам всяка празна минута с четене.


Та така – имаме телевизор, таблет, лаптоп. Но имаме  и много, много книги. Тя също.


И не мислете, че няма мрънкане, когато ограничавам екранното време или „скучно ми е, няма какво да правя“, когато не разрешавам  телевизия. Има, но просто игнорирам и спокойно повтарям “не“, колкото е необходимо.  С времето мрънкането става половинчато и само за идеята. Или отваря книга, или си намира друго занимание, което не включва електроника.

Освен личен пример, за да заобича едно дете книгите, помага и правото на свободен избор, който смятам, че децата трябва да имат за повечето неща. Откакто се научи да чете, дъщеря ми сама избира книгите си.

Миналото лято имах дори забавно дежа вю, само че аз бях в ролята на майка ми. Срещнах класната през лятната ваканция. „Четѐ ли книгите от задължителния списък?“. „Чете, но и разнообразяваме с други книги. Новият Дръндьо е в момента“. След пробягалото по лицето ѝ неодобрение контрирах с: „Е, за мен е важно, че чете.“ Излишно е да казвам, че от дете мразя ученическите задължителните списъци с книги, смятам ги за контапродуктивни на обичта към четенето.

Когато преди години във фейсбук споделих статия как съвременните деца са претрупани с електроника и информация и/или четат малко книги, моя приятелка и колежка от университета с малко повече родителски стаж коментира: „Точно за твоето дете не се притеснявам“. Мисля, че вече знам какво имаше предвид.


Вижте още от ГЕРГАНА ИЛИЕВА =>

Вижте още по тема ВЪЗПИТАНИЕ=>

 

Коментари