Виолета Азис

от Виолета Азис

Преди известно количество години, когато бях решила, че скуошът е семейна игра, в последния сет, опитвайки се да наклоня резултата в моя полза, буквално на последния удар, получих ракета в лицето.

Оттук нататък няма да навлизам в детайли, но в обощение – притежавам изкуствен преден зъб.

След това въведение, пристъпвам към историята.

Имам 9 месечна дъщеря. Откакто се е родила, със съпруга ми сме излизали сами точно два пъти – на имения ми ден и в навечерието на рождения.

Говоря с баба ми и решаваме да пробваме детето да остане да спи у тях, за да може ние да отидем на кино, да хапнем и после на бар. Звучи доста амбициозно, но човек трябва да използва пълноценно времето си. Преценяваме, че е по-добре да отидем още от следобед при нея. Дъщеря ми ходи за по няколко часа, свикнала е, обича баба ми и няма проблем да стои през деня. 


Около 17 часа натоварвам целия багаж в колата, грабвам бебето и потеглям окрилена.


Попадам в ежедневното задръстване, но съм пуснала любима музика и това изобщо не може да ме впечатли.  Живеем много близо. В минутите, докато пътуваме, обяснявам на Алина, че ще остане да спи при баба си, че утре имам рожден ден и когато стана, ще я взема, за да сме заедно.

Обичам те мами, нали ще си добричка? При баба ще е супер, ще пеете песнички, после ще поиграеш, хапване и лягане. Поглеждам в огледалото за задно виждане и от там ми се усмихва беззъба устичка.

Опитвам да паркирам и след около 20 минути успешно закачам чанта, раница и бебе за себе си, спъвам се в разбития бордюр и триумфално забивам пръст в звънеца.


Първи месеци с дъщеря миВижте също: ПЪРВИ МЕСЕЦИ С ДЪЩЕРЯ МИ=>

 


Докато чакам асансьора, усещам нещо странно в устата си, отварям леко и …изпада огромно парче…Зъб?! Пъхам мигновено пръст и установявам, че май е предният – няма го! Опитвам се да намеря парчето на плочките, които са бели. Освобождавам два пръста, с които вадя мобилния си телефон, за да светна с фенерчето. Раницата пада на земята, а детето се вкопчва в косата ми и отскубва прилично голям кичур. Опитвам се да пренебрегна неприятното усещане и ѝ правя забележка да ме пусне. Разбира се, тя е бебе и не само, че не отразява забележката ми, но започва да намира други кичури по раменето ми, които скубе и дъвче. Навеждам се за раницата и започвам слепешката да опипвам пода.


Решавам, че е безсмислено и връхлитам в асансъора, изскачам на етажа, почти преминавам през баба ми, напъхвайки бебето в ръцете ѝ, мятам всичко на пода и се поглеждам в огледалото.  Зъбът е!


Докато се задавям в рев, набирам телефона на зъболекаря. Никой не вдига. Сядам на масата и започвам монолог пред стъписания поглед на баба ми. Тя разбира се опитва да ме успокои „В крайна сметка няма да излизате, останете вкъщи, почивайте си.“

Игнорирам думите ѝ и продължавам да набирам изнервено номера. Вече е 18 часа, след известни преговори успявам да договоря най-ранния час за следващия ден – моят рожден ден.

Какво толкова, има хора с ужасни зъби и не им пука, цял живот си ходят така! Все още не мога да повярвам колко много променя лицето един малък зъб, само един, но преден…


Любимият кошмарен началникВижте също: ЛЮБИМИЯТ КОШМАРЕН НАЧАЛНИК=>

 


Взимам драже дъвка, опитвам да я сложа. Нищо не става разбира се, не че съм имала надежда, но все пак. Обаждам се на съпруга ми. Двамата започваме да мислим вариант за красива усмивка или по-скоро поносима, или поне да мога да кажа една дума, без да се вижда издайническата дупка. Стоя пред огледалото и правя различни гримаси, за да установя, че няма вариант устата ми да е отворена, дори съвсем малко, и да не се вижда липсата.


Накрая взимам една кърпичка за маскиране и давам обет да не продумвам тази вечер, само скришно се усмихвам в едно мини огледалце, колкото да уплаша себе си.


Предприемаме странната инициатива да отидем с колата до НДК, в 19 часа, на откриване на кинофестивал. Неособено добра идея, но от друга страна решавам, че вероятността да срещна някой познат, ако закъснеем, намалява и приемам перспективата от добрата ѝ страна.

Най-накрая на уреченото място. Хладно, пълно с други закъснели, пълзящи по стълбите на двореца. Вече леко позабравила отпускам ръка от устата си и хващам съпруга ми. И друг път съм казвала, че много обичам кино, филми изобщо. Замислям се за вечерта и за други приятни неща, когато с периферното си зрение мервам една позната. Споменът за зъба ме връхлита, скривам се зад мъжа ми, когато друг познат се изпречва пред нас, избягвам и него стратегически, с риск да ме помисли за леко луда или поне странна и невъзпитана. Но той не знае, че съм дала обет – никакво отваряне на устата, каквото и да стане.


Весели празници...казвате? - ParentlandВижте също: ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ, КАЗВАТЕ…?=>

 


След филма почти тичайки се мятам в колата и потегляме към ресторанта – любимо място. Уютно, хубава музика, приятни хора. Отпускам се на стола и поглеждам телефона, 22 часа е, как лети времето само…сещам се, че детето трябва да яде по това време. Баба ми знае това, но решавам да пусна един sms за всеки случай.

След още час блаженство се отправяме към бара. Понеже е делнична вечер, няма много хора, но ние сме пълни с настроение, развеселени от напитки и приятни разговори.

12:15 – sms –  Как сте?

– Плаче от два часа и не иска да спи.

Ококорам се и се обаждам на тихо от тоалетната:

– Kак сте, какво става?

– Ами плаче, не иска да ляга, стои права в креватчето и не иска. Ти как си?

– Амииии, добре съм.

– Забавлявайте се, аз събудих дядо ти, ще се оправим.

Пауза.

Идваме.

Влизам обратно в бара, поглеждам съпруга ми, бъркам в джоба, преди да проговоря, но съм загубила кърпичката – „Трябва да я вземем, плаче от два часа.“

Заварваме баба ми и дядо ми надвесени над легълцето ѝ,  а тя права и две големи очи надничат от ръба на кошарката, прегръщам я и реките от сълзи пресъхват мигновено. Целувам ги и потегляме към нас.

Тя заспива още в колата. Прибираме се, отивам да си мия зъбите, усмихвам се на огледалото – БЕЗ ЗЪБ!

Честит рожден ден на мен 🙂


Вижте още от ВИОЛЕТА АЗИС=>

Вижте още от категория БЕБЕ=>

Вижте още по тема ДВОЙКАТА=>

Вижте още от категория ХУМОР=>

Коментари