Изабел Басмаджиян

от Изабел Басмаджиян

Пораснахме достатъчно и днес вече го знаем – времето рязко увеличи скоростта си в момента, когато станахме родители.

Всеки ден сме заедно. Израстват смело и бързо под носа ми, толкова бързо, че едва успявам да регистрирам мъничките промени в тялото им, в думичките им, в уменията им. Сякаш ми се изплъзват ценни мигове и нищо не е в състояние да ги съхрани.


А и нищо вече не е същото както преди, когато бях… каква бях, не помня?


Сякаш спонтанно започнах да записвам смешките им и въпросите им в смешки. Понякога ги четем заедно и прихваме в бурен смях, уговаряме се да замълчим, за да продължим към следващия спомен и ето, отново къщата избухва във весели звуци. Като смехотерапия, но безплатна.

→ Вижте също: Реплика на деня

Ала вчера ме ядосаха много. И децата, и баща им. И на себе си се ядосах. Разбира се, на тях винаги прощавам и забравям бързо, но този път на себе си не успях да простя. Седмицата бе безкрайна, денонощна, стресова, шумна. В неделя поехме за кратко на път, както никога в стройна организация и единомислие. Шофирах на магистрала, молих ги да са по-тихи там отзад, защото трафикът бе сериозен, а обичайните мачовци присветваха къси-дълги-махнисеотпътя-къси-дълги-махнисеотпътя. Не издържах на шума и лиготиите детски нито метър повече, заковах колата в аварийната лента и ги поканих да слязат. Разходката ни протече по същия начин.

Привечер се прибрах психически уморена, макар и заредена от планинския въздух. Затворих се в спалнята, поплаках си, не ги целунах за „лека  нощ“. И те не посмяха да дойдат. Чувах гласчетата им, исках си моя момент, в който ме връхлитат с цялата си любов, „защото, мамо, няма да се видим през нощта“, ала останах само с мисълта, че този път баща им ще поеме двойна доза от полагащите се негови и мои целувки. Горко наказание и за тях, и за мен.

Днес големият ми син отиде с баща си в офиса, малките си играят тихо наоколо. Не се усмихвам и не ми се усмихва на никого. Отговарям на въпросите им едносрично и се завъртам на пети като примадона. Чак следобед разменям няколко думи с мъжа ми, след поредното неотговорено повикване. Такъв ми е денят. Ден за театър пред семейството. Ден, в който всички те да разберат, че майката има нужди и чувства, които трябва да се уважават. Ден, в който не мога да подхвана никаква работа, топла вода няма, даже и шоколад не ми се поглежда. Тревожно ми е как ще посрещна момчетата привечер – да продължа ли сцената, да поговорим ли, да отмина ли за пореден път.

→ Вижте също: Мило момче

А на себе си какво да кажа – права ли бях да реагирам така емоционално, да освободя потока от думи без контрол? Нали съм възрастният вкъщи? От първата глътка въздух на детето всеки ден се събуждаш и си лягаш с отговорност, с дейности за вършене, работа, домакинство. Уморително е, понякога дори обезсърчително.


Родителството е 24/7 на високи обороти от онзи момент до края на дните.


Понякога, обикновена майка като мен има нужда да акцентира себе си в главната роля в авторската си пиеса. Да бъде аплодирана и повикани на бис. Вероятно същата тази майка още тогава ще се усмихне и ще си бъде пак същата. Кротка, всепрощаваща, но и уязвима. С някой и друг писклив крясък и #неиздържамвече.

→ Вижте също: Бинго за майки

Ще мине време, ще се случи нещо, друго ще дойде. Зная от какво имам нужда сега и си го взимам. Прегръщам ги, целувам ги. Отваряме тефтера със смешките и след третата вече всичко е целувки и смях…

– Защо плачеш, Каби?

– Боли ме косата!

***

Тате, уморих се да ме носиш!

Каби на 2,5 г.

***

Мамо, защо си все на диета и все не отслабваш?

**

Криси: Каби, много обичам да ме чипкаш! Искам всеки ден!

Каби: Аааа, не може всеки ден да си чиста!

***

Мама прави „мако“, Криси – ако!

Каби на  4 г.

***

– Каби, утре ще отидем в поликлиниката да ни вземат кръв от пръстите, за да разберем от коя кръвна група сме.

– Ама аз знам от коя група съм – от трета!

***

– Мамо, благодаря ти много за волана, много съм щастлив. Аз и сутринта рано дойдох да ти благодаря, но ти много хъркаше и не ме чу.

Каби на  5 г.

***

Каби: Киси ще караме ли кола? Да или не?

Киси: Не!

Каби: Киси ще караме ли кола? Да или да?

Киси: Да!

Каби на 6 г., Криси на 2 г.

***

Кристина, престани да ме преследваш като полицейска кола!

Каби на 7 г.

***

Първото изречение на Емо:

„Кака ака тааааам!“

***

Криси: Мамо, само Каби ли не е ходил на ясла?

Аз: Не, само ти не си.

Криси: Защооооооо?

Аз: Защото бях бременна с Емо и след това в майчинство. 

Криси: Ааааа, било те е срам да излизаш, защото си била дебела!

Криси на 3 г.

***

Не се събувай, тате, и без това е мръсно.

Каби на 9 г.

***

Eмо: Ти коя си?
Киси: Майка-орлица!

Емо на 4 г., Криси на 6 г.

Още статии от Изабел Басмаджиян

Коментари