Яна Копчева

от Яна Копчева

Децата говорят. Децата говорят много. Постоянно. Ако можеха, и насън биха говорили.

Говорят докато се хранят, докато рисуват, докато си обуват обувките.

Предъвкват думите си в уста, пълна с хляб.

И не млъкват.

Е… съвсем не всички. Някои умеят да слушат.

Слушат, когато питат. Слушат, когато търсят. Слушат, когато не знаят. Слушат дори когато са обидени.

Най-много ме плашат обаче тези, които винаги говорят и никога не чуват.

Когато ми обръщат гръб и аз продължавам да обяснявам на стената, на дървото, на чантата или каквото там се намери.

За бананите, орхидеите→ Вижте също: ЗА БАНАНИТЕ, ХИПОПОТАМИТЕ И ПРОЕКТИТЕ (ИЛИ ЗАЩО НЯКОИ ДЕЦА МОГАТ ПОВЕЧЕ ОТ ДРУГИ)

 

Когато са цунами от думи “госпожотова, госпожоонова, госпожоаматой, госпожогоспожогоспожо” и аз, като уравновесен и обясняващ спокойно учител (много се старая!), започвам да говоря на … чашата с кафето, поне то ми е останало.

Когато стана голяма…така де, когато стана мама, сигурно ще съм най-досадния родител, защото няма да млъквам, докато детето ми не се научи да ме слуша. Да ме чува! Да ме разбира!

Дотогава ще съм госпожата, която чете конско.

Защото знам, че слушането се учи – също както буквите и цифрите.


→Вижте още от ЯНА КОПЧЕВА

→Вижте още по тема ПРЕДИ ДЕЦАТА

→Вижте още от категория УЧИЛИЩЕ

Коментари