Пътуваме тази сутрин към училище. През студените месеци се възползвам от училищния транспорт, въпреки че живея наблизо. Децата са различни в ситуации извън класната стая.

Говорим си К., който е на шест от вчера. Питам го от колко години не съм на шест, ако сега съм на 30 години. Казвайки го, ми звучи като няколко светлинни години разстояние от шестте, още повече когато след по-малко от минута К. категорично заявява „24!“.
Когато говоря с дядо си, който е на шест, но с осмица отпред, разговорът е по-различен. Неговата идея за  моите 30 е в „Не е ли време за деца?“. Притисната ли съм от всички роднински въпроси, очаквания на обществото, биологичен часовник, дори гинеколога ми…


Обаче идват онези мисли – готова ли съм да отгледам и възпитавам човешко същество?


В работата си с деца през последните близо десет години съм се нагледала на всякакъв тип възпитание (и липса на такова). Вече имам идеите в главата си какво не искам да правя с моите (евентуални) деца. На какво не искам да ги науча, какво не трябва да правят, какви да не бъдат. Но знам ли какви искам да бъдат?
Знам ли как да постигна това?

Наистина ли е толкова лесно да съдиш възпитанието, когато не си участник в него? Дали за годините ми като педагог съм получила право да одобрявам, да коригирам и критикувам?

Всъщност К. е най-малкият от четири деца. Не знам как го правят, но и четиримата са страхотни. Веднъж се случи да пътувам за кратко разстояние с родителите, около тях цареше такава атмосфера на спокойствие и разбирателство! В такива моменти се сещам – възпитанието първо започва от теб и мен, след това се случва възпитанието на малкото човече. Възпитанието сигурно се оформя според живота в момента, не заради това, което сме били преди да станем родители. И все пак онези горните мисли за „каквонеискамдабъде“ могат да дадат някаква насока, нали? Ще поживеем, ще видим.

Обичам баналностите – всичко друго, но не и сложни. Ясни са и разбираеми. И дават добро начало.
И всъщност 24 след 6 е много симпатична математика.

Коментари