Една страхотна изненада, която уважаемите автори организираха за мен: тайно събирани въпроси за интервю. Беше ми изключително приятно да отговоря на всички до един, можех да продължа и с още.

Снимките са от неповторимата Изабел Басмаджиян/Isabelle`s Mingle-Mangle, разбира се

Кой живее у вас?

Смесица между семейство Мейзга и семейство Адамс. И кучето Ерик фон Лехчево, разбира се.

 Имаш ли си любим момент, свързан с Parentland?

Началото. Творческият заряд, нетърпението, реакциите, писмата от непознати хора.

Първата среща на авторите – беше супер забавно и зареждащо.

Всяка следваща среща.

Всеки нов автор.

Всеки нов текст.

Проектът ме срещна със страхотни хора, а хората винаги са любим момент.

Кой от разказите, които си получила досега, те е развълнувал най-силно?

Нямам класация, всяка история съм почувствала и съпреживяла. Най-много са ме трогвали може би разказите, в които авторите признават и споделят за първи път нещо. Дотогава не са имали смелост или порив за това, но така им олеква, пускат нещото на свобода и продължават напред начисто.

 

Какво е най-неочакваното нещо, което научи покрай Parentland?

Че все пак има много хора, които приемат родителството не като досадно задължение, геройство или тегло, а като приключение. Смятах, че те са по-скоро рядкост и беше наистина приятна изненада.

 

Следване на тренд или на инстинкт? Разкажи ни за личния си почерк,когато редактираш съдържанието на сайта? Какво е повлияло на философията ти като родител? Какви послания чувстваш близки?

Всъщност Parentland се появи преди всички подобни проекти на български (22 февруари 2016), но хич не обичам титлата „първи“, а и този модел на платформа е познат и популярен навън, никой не е открил топлата вода. Трендове избягвам да следвам, оставям се на интуиция и вдъхновение.

Редакцията е само с козметична цел – текстовете да са по-лесно четими и гладки. Не се намесвам грубо в съдържанието и обикновено в обема, ако пък ми се стори, че нещо трябва да бъде променено – съгласувам го с автора. Другото е корекция на повторения, пунктуация, граматика и разместване в някои случаи, в името на добрата логика и цялостния смисъл.

Философията ми на родител е повлияна главно от моето семейство, от примера на майка ми и баща ми – тяхното отношение към децата, един към друг; семейните ритуали у дома; умението им да се наслаждават на живота и да бъдат щастливи; толерантността, възпитаването на основни ценности, усещането за свобода и самостоятелност. Когато детето живее в любов и уют, всичко по-нататък се случва с лекота. Много ми се иска да съм същия тип родител и за момичетата, и те да се чувстват също толкова обичани.

Чувствам близки посланията, които са смислени, спокойни, балансирани, достатъчно адекватни и мъдри, без агресия, горделивост и назидание. Послания, които не целят да изтъкват автора, а да прокарват смисъл, да създават диалог и да вдъхновяват.

Снимка: Изабел Басмаджиян

Снимка: Изабел Басмаджиян

 

Как избираш авторите? Предпочиташ хора, чиято гледната точка е близка до твоята или търсиш провокативни мнения?

Авторите сами избират платформата в най-общия случай. Имало е хора, които съм канила, защото знам, че пишат добре, и такива, чиито текстове съм засичала в личните им проекти и съм включвала в сайта с тяхно позволение. Радвам се, че точно такъв тип хора споделят в Parentland.  

Приемам различните гледни точки и се стремя да присъстват в платформата. Единствено бих отказала да публикувам в случай на дискриминация, груб език или ненужно нападателен тон. 

Относно провокативните теми и стил – умишлено се старая да ги избягваме. Мисля, че има достатъчно онлайн места, на които са добре дошли в името на трафика и популярността, аз се въздържам от това във всичките си начинания. Едно от нещата, на които държах, и главно мое опасение преди да стартира проектът, беше той да не се превърне в мамешки форум с безкрайни спорове и драми по повод ваксини, кърмене, раждане и други вечно дискусионни теми. В арена на онлайн битки и безумни състезания кой е по-велик родител и кой повече заслужава медал за високи постижения. И съм много щастлива, че това не се случи, голям принос за което имат точно авторите.

 

Имаш ли си любими теми в Parentland или такива, които искаш да развиеш още?

Любими теми са ми за специалните деца, осиновяването, двойката, ежедневните случки и премеждия, ЛГБТИ семействата, колебанията около възпитанието и родителството като цяло, семейните модели и тяхното прехвърляне през поколенията, родителските грешки. По някои от тях хората трудно говорят, но вярвам, че това се променя с времето. Почти всички проблеми, драми и зависимости се коренят някъде в детството и семейството, затова мисля, че е от първостепенна важност да се говори за тези неща. Това кой как не се е наспал или пък защо е вечно на диета не ми е много интересно, що се касае до майчинството, други нюанси са ми важни.

Не харесвам онзи характерен родителски патос, нито другата крайност – мрънкането колко е тежко да си родител, и се радвам, че в Parentland това е по-скоро рядкост.

 

Parentland разви ли се според очакванията ти през годините, или те изненада?

Мисля, че не съм имала някакви конкретни планове. Старая се да не възлагам прекалено високи очаквания в нищо, за да нямам разочарования и разминавания. Сайтът се роди като платформа за лични истории и от началото си досега се развива напълно органично. Не е имало първоначално побутване със скандали, провокативни текстове или силно реактивни теми. Винаги съм държала да се поддържа баланс и умереност, не да се борим за трафик, лайкове и популярност на всяка цена. Мисля, че по този начин се филтрира по естествен начин аудиторията и мястото добива характер и финес.

Нямам и конкретни планове за бъдещето на сайта, засега е в този формат, но кой знае, може да претърпи трансформация един ден. Каквото времето покаже.

Иначе за тези почти 3 години създадохме вълнуващи партньорства, станахме част от чудесни кампании, форуми и събития, имахме безброй емоционални срещи и запознанства. За почти три години авторите са над 80, а текстовете повече от 500.

Още преди сайтът да се появи на бял свят бях решила, че няма да поставям себе си в центъра, въпреки че това да сложиш лице зад нов проект винаги носи дивиденти. Исках този проект да е на всички, които споделят в него, не мой личен, вече имам такъв и той ми е предостатъчен. И досега все още има хора, които не знаят, че аз стоя зад Parentland и не държа това да се променя.

Винаги ли си искала да бъдеш майка?

Честно казано, никога,  допреди да срещна Тито. Не съм си се представяла като родител, нито съм мислила по въпроса, не съм се питала каква майка ще бъда и дали ще се справям. Темата ми беше чужда и леко досадна всъщност. Не съм имала и някакъв особен афинитет към децата като цяло. Всичко се случи съвсем естествено и плавно, явно любовта има заслуга за това.

 

Как изглежда в твоите очи един адекватен  родител?

Делегиращ права. Предоставящ свобода. Умеещ да се забавлява. Имащ доверие в детето. Изслушващ. Регулиращ. Не прекалено изискващ и обсебващ. Присъстващ пълноценно. Смел. Грижещ се и за себе си. Приел вероятността, че ще допуска грешки. Наясно, че детето е отделна личност, не проекция на собственото му Аз. Спонтанен. Емоционален. Открит. Разговарящ. Откликващ. Уверен. Приемащ. Толерантен. Прощаващ. Мъдър. Забавен. Самоироничен. Широкоскроен.

 

Снимка: Изабел Басмаджиян

Снимка: Изабел Басмаджиян

Имате две момичета. Има ли нещо, което ти се струва особено важно да ги научиш за света, в който живеем и за това какво е да си жена?

Иска ми се да ги науча кое е важното, те сами ще се оправят със света.

На първо място да бъдат самостоятелни и да се справят с предизвикателства и проблеми.

Да взимат адекватни и отговорни решения.

Да не губят финес и елегантност, да носят женската енергия, която е толкова важна и могъща.

Да се съобразяват с другите и да не бъдат егоцентрични.

Да знаят правата си и да ги отстояват.

Да не драматизират излишно, да разсъждават стегнато и рационално.

Да имат емоционална интелигентност. Да улавят знаците в собственото си състояние и това на околните.

Да общуват с лекота.

Да се забавляват.

Да бъдат смели и любопитни към света.

Да имат самочувствие, да вярват в себе си, но и да имат реална представа в какво ги бива и кое не е за тях.

Да са отворени и емпатични.

Да разговарят и споделят.

Да бъдат справедливи, принципни и непоколебими в решенията си.

Да се грижат – една за друга, за хората, за самите себе си, за природата, за животните, за света.

Да се радват на живота. Това звучи като абсолютното клише, но е страшно важно.

 

Какви са темите или казусите свързани с родителството, който са най-важни за теб напоследък?

 Много ми е важно да виждам родители, които наистина се наслаждават на това да имат деца. Да ги харесват като събеседници, да водят разговори, да ги опознават като личности. Да не ги приемат като задължение, ангажимент, досада, пречка, клонинг на себе си. Да не се оплакват постоянно от тях, нито да отиват в другата крайност – да ги величаят до небесата.

Не одобрявам постоянното мрънкане колко е тежко и трудно да бъдеш родител – не казвам, че е лесно, но в крайна сметка това е роля, която избираме свободно, поне в повечето случаи. 

 

Много от статиите ти са наистина откровени, говориш на интимни теми, като тревогите ти около бременността с Матеа или за какво се карате понякога с Тито. Къде е за теб чертата на личното пространство?

 Може би отстрани изглежда, че споделям абсолютно всичко, но това съвсем не е така. Внимавам какво публикувам, не за да градя някакъв фантасмагоричен имидж, а защото вярвам, че трябва да има здравословна граница между личното онлайн и офлайн пространство. Много неща запазвам за себе си и смятам, че така е редно. Не одобрявам „разголването“ за трафик и популярност, нито преекспонирането и бутането навсякъде. Баланс трябва да има и в това.  

Някои теми може би изглеждат прекалено лични, но те в крайна сметка са универсални, иначе може би нямаше да съществува изкуството, там също има силен индивидуален елемент и интимно споделяне.

И сега някой хейтър си казва: Ох, тази пък с тия деца и с това куче, адски е досадна. Lol. 

Снимка: Изабел Басмаджиян

Снимка: Изабел Басмаджиян

Снимаш чудесно, а не се определяш като професионален фотограф, имаш завладяващи текстове, които докосват сърцето и задържат вниманието, мислите, емоцията, а не искаш да издадеш книга. Как определяш границата, как успяваш да задържиш и устоиш на примамливи възможности?

Мисля, че човек трябва да си дава ясна сметка за последствията от всяко свое действие и начинание. Да не прекрачва територии, на които не би искал да стъпва, а и не е подготвен за това. Сигурно да видиш името си върху книга за мнозина изглежда примамливо, но е и огромна отговорност, резултат от адекватна самооценка и в крайна сметка морал. Това съвременно напиране да продадеш всичко на всички, на всяка цена, за мен лично е неприемливо. Да се прави бизнес от буквално всяко нещо те лишава от голяма част от удоволствието и красотата на процеса, изхабява те. Намирам за безсмислено да бъдат издавани на хартия блог публикации, мъдри Фейсбук статуси и онлайн алабала, само за да монетизираш присъствието си. За това има и други начини, не е нужно всички да се вживяваме като писатели и инструктори.

Фотографията никога не съм искала да превръщам в основно занимание, защото прекалено много я харесвам като хоби. Би се изгубила магията, кефът ще се трансформира в рутина, което е неизбежно в даден момент. Удоволствие ми е да снимам, не гоня високи технически резултати, не се интересувам толкова от крайния резултат, колкото от самия процес. Хубаво ми е точно по този начин.

Самонакичването с титли и професии никога не съм го разбирала. Би следвало човек да натрупа опит, знания и наблюдения, преди да реши дали да приеме конкретна професионална роля. Иначе се получават сериозни пукнатини и разочарования. Харесвам хора, които тихо и дискретно, без излишен шум и фанфари, следват пътя си. Именно те стигат до точките, които за останалите са недостижими, а точките не са задължително публични успехи, ръкопляскания и обществено признание.

 

Би ли започнала да правиш нещо, защото децата го правят? (например, те започват да се учат да карат ски, и ти започваш с тях)

Бих, разбира се. Ските не са най-удачният пример, защото не карам, а и не съм почитател на зимните активности, но бих се включила във всичко, стига да сме заедно. Дори и с риск да стана за смях. Наскоро подметнах на Мартина, че ми идва да се запиша на хип-хоп в нейната школа и получих поглед, в който имаше едновременно възмущение, изумление и присмех. Жестоки деца, ей!

Извън майтапа – не съм от майките, които постоянно присъстват навсякъде, във всяка една дейност на децата си. Държа да им оставям моменти само за тях – в които са самостоятелни, взимат собствени решения и избират начин на поведение, който работи за тях (а не за мен и според мен) в съответната среда.

 

Ако можеше да създадеш идеалната среда за отглеждане на дете, как щеше да изглежда?

На село. В голям двор с животни, на чист въздух, край реката, без бързане, конкурентна среда, лудница, трафик, смог и стрес. Малка къща в прерията в съвременен вариант. Прекарала съм част от детството си (между 4 и 6 г.) на село и мисля, че това е оставило следа върху всичко в живота ми по-нататък, та досега. Щастлива съм, че голяма част от лятото с момичетата сме на село, незаменими са тези моменти – и за тях, и за мен.

  

Изглежда сякаш знаем повече за времето, прекарано с децата и Тито, но какво правиш, когато си сама? Имаш ли такова време?

Ама всичко искате да знаете! През деня съм общо-взето сама, освен ако нямам среща или друг ангажимент навън. Основно на компютъра, поработвайки, с JazzFM за фон.

Обичам времето след 16-17, да кажем, когато съм приключила с другите задачи и решавам да сготвя, малко преди да са се прибрали всички. Пускам си публицистично предаване за фон (да, знам, следя ги, айрол), може и чаша вино или неангажиращ чат с приятели. Този отрязък от деня ми е суперлюбим. Но още по-любими са ми моментите по-късно – разговорите около масата, когато всеки оживено  разказва какво му се е случило през деня.

Обичам да се разхождам сама, да вляза в някоя галерия или да гледам филм по никое време. Преди години обичах много да пътувам сингъл, но скоро май не ми се е случвало. На мнение съм, че човек трябва да умее да бъде сам, защото самотата в един момент от живота е неизбежна.

Никога не ми е пречело всъщност да съм насаме, думата скука не я разбирам, не проумявам как изобщо на някой може да му е скучно. Животът е толкова кратък и в него има прекалено много неща за правене.

 

Какви са приятелите/приятелките ти и забавленията извън семейството?

В последните 10 години семейството ми е приоритет, по разбираеми причини, с две малки деца би било странно да е другояче. Но много държа на собственото си пространство и възможности за паузи извън семейството. Разговори, вечѐри, срещи набързо с приятели  – всичко офлайн ми е много ценно и важно.

Други забавления извън семейството, хм… Щом не мога да се сетя веднага, значи не са се случвали отдавна. Всичко напоследък е пряко или косвено свързано със семейството, винаги предпочитам да съм с Тито и/или децата, отколкото да си спретна нещо за мое лично забавление. Пътувания с приятелки може би, които също отдавна не съм организирала.

Иначе приятелите ми са най-разнообразни – хора от село Лехчево, та чак до Бразилия и Куба. Съквартиранти, съученици, колеги от университета, бивши другари по офис, нови познанства също така, покрай децата и работата. Много хора срещнах с LaMartinia и Parentland, куп ценни приятелства и контакти се родиха от тези две места.

DSC_6344

Снимка: Изабел Басмаджиян

 

Сподели ни конкретна случка свързана с децата, която те накара да си помислиш “аз съм гений!” (и някой трябва да ми даде медал)

 По-миналото лято на плажа научих момичетата да правят балони. В съседното кафене продаваха сладолед с дръжка от дъвка (гениално!) – от онези еластичните, розовите, баш за балончета. В този отрязък от 10-15 минути за двете бях някакво велико божество на дъвката – концентрирано внимание, широко ококорени очи и огромно възхищение от неподозираните ми умения. Беше истински запомнящ се момент – точно когато слънцето преваляше, балоните в контражур, двете рошави солени глави вперени в мен, зяпнали в изумление устички, нескопосани опити да повторят показаното и много смях. Истински вълшебен момент за нас трите. Тогава, признавам си, казах: Егати, колко е яко да си майка!

А сега една, когато си каза “това е пълен провал”:

Когато с Мартина се наложи да влезем в болница заради ларингитна криза, а Матеа беше съвсем мъничка, на 5-6 месеца. Взехме всички мерки, за да не се зарази от сестра си, но малко след като изписаха Мартина, установихме, че Матеа е с бронхиолит. За щастие избегнахме болничения престой, размина се само с домашно лечение. Знам, че не зависеше от нас, но тогава бях просто срината, освен много уплашена и притеснена. Приех го като абсолютен родителски провал. Беше ужасен, ужасен момент.

 

Кое е най-досадното нещо в това да имаш деца?

Това постоянно да ръчкаш някой да свърши нещо – зъбите, лягане, преобличане, обличане, обуване, къпане, ресане, постоянно нещо дудна. Ставам досадна на себе си, но това е положението, няма как.

Тъжното всъщност е, че много родители, поне по мои наблюдения, приемат самото родителство като досада. Иначе ежедневните дребни неща са неизбежни и са повод за смях, не за драма.

 

Позволяваш на децата си да правят КАКВО? (сподели нещо, на което повечето хора биха реагирали с удивление)

Много рядко, когато са супер уморени, им позволяваме да си легнат, без да са си измили зъбите. Но това се случва наистина рядко, държим на хигиената.

Позволяваме им сладко в умерени количества, от време на време газирано – смятам, че строгите забрани и крайните ограничения не водят до нищо добро. Искам те да си изработят мярката, не да им я налагаме единствено ние.

Случвало се е да вечеряме с палачинки с шоколад или със сладолед. Сигурна съм, че ще помнят именно тези вечери, а не онези с пилешка супа или седемстепенно меню.

От време на време им позволяваме да спят в хола на дивана и да гледат детски до късно. Истински празник са тези вѐчери – двете се сгушват и се кискат от удоволствие с часове.

Убедена съм, че малките изключения са необходими, за да затвърждават правилата. Животът, възпитанието и родителството са и игра, забавление, смях, удоволствие, не бива да го забравяме. Искам да растат спокойни, свободни и уверени, не преследвани от постоянни забрани и ограничения.

 

Нещо олд скуул (традиция, вещ и т.н.), което не би заменила/променила?

Хм, сещам се за нещо, което отдавна не е практика, но би било хубаво да се възроди. Едно време в селските къщи на тавана е имало метални халки, на които са закачвали люлката на бебето, обикновено направена от ръчнотъкан текстил. Би било хубаво във всеки дом да има такива приспособления, вместо да се чудят родителите какви легълца, кошчета и кошници за новородени да купуват. След бебешка възраст пък могат да се използват за въже за катерене или декорация, а защо не и за пинята за рожден ден – микс между традициите.

Снимка: Изабел Басмаджиян

Снимка: Изабел Басмаджиян

 

Препоръчай ни книга, филм или друга медия, които ти се струват адекватни по темата за това да си родител?

Мисля, че най-важните книги за родителство не съдържат инструкции и съвети за възпитание, нито указания за употреба на детето. Не си падам по наръчници за перфектни родители в 10, 20,100 стъпки. От учебници, които ти казват какъв трябва да бъдеш, за да паснеш на нечия представа за перфектност няма особена полза.

Да бъдем по-добри родители е и плод на вдъхновение, не само на информация, всеки хубав филм, история, книга, статия биха свършили тази работа.

Иначе настолно четиво на всеки родител би трябвало да е „Пипи дългото чорапче“ – велика книга, която разкрива нови пластове след всеки прочит. Просто гениални истории и умело напомняне, че трябва да се забавляваме и да не се приемаме прекалено насериозно – независимо в коя роля сме – на дете, на родител или на необзвързан възрастен.

 Конкретно за родителство – не следя някоя медия ревностно, но има попадения в: Her View From Home, Scary Mommy, Story of This Life, в Инстаграм – Father of Daughters и Mother of Daughters. Някои от родителските канали станаха прекалено комерсиални, настояват непрекъснато да ти продават нещо – от книга, през фанелка, до курс по родителство, та следя много избирателно напоследък.

 

Какво е най-важното?

Любовта, разбира се. Винаги.


 

 

Коментари